Школа за магии (Книга втора)

Болдаччи Дэвид

— Моля ви — каза Холис, — спестете ми професионалния жаргон.

— Но ние тук го използваме.

— Как наричате хората с автоматите? Персонал по охрана на лагера?

— Не, те определено са отряд за охрана на КГБ, добре обучени командоси, които имат заповед да стрелят на месо.

— Значи — каза Холис — е много вероятно да съм убил онези двамата при самоотбрана. Когато убихте Грегъри Фишър, също ли действахте при самоотбрана?

— В известен смисъл да — отговори Буров, след като се замисли за малко.

—

Аз не мисля така, полковник Буров — троснато каза Лиза. — Мислила съм за това. Тоест, мислих защо ви се е наложило да го направите. Трябвало е да размажете главата на момчето в предното стъкло, да размажете гръдния му кош във волана…

— Моля ви, госпожице Роудс, нямаме нужда от образни описания. Освен това моралното ви възмущение започва да става отегчително.

— Казахте ни, че можем да казваме какво мислим. Не искате ли да научите нещо за моралните норми на Запада?

— Не, а и търпението ми си има граници.

— Моето също.

Буров буквално си хапеше устните от гняв и Холис си помисли, че сигурно съжалява, че ги е пуснал от килиите им.

Те отново прекосиха футболното игрище и се върнаха на главния път близо до сградата на щаба. Буров зави на запад към централния вход. На около сто метра по-нататък видяха дълга дървена постройка с приятна веранда и машина за кока-кола. Качиха се на верандата.

— И двамата изглеждате уморени — каза Буров и пусна петдесет копейки в машината. — Обира ни парите. — Той подаде една кутия на Лиза, следващата на Холис и задържа третата за себе си. — Това е истинското нещо — засмя се той.

Холис и Лиза отпиха от колата и откриха, че наистина е оригинална.

Буров ги покани да седнат в люлеещите се столове и те се загледаха в боровите дървета от другата страна на пътя. Някога Холис бе сядал на подобна веранда в една ловна хижа в Северна Каролина и бавно бе отпивал разхладителна напитка от кутия, вдъхвайки аромата на боровете и говорейки с жена си.

Буров се загледа в далечината, люлеейки се бавно със стола, и на Холис му се стори, че той също си спомня с носталгия за нещо, въпреки че Холис не можеше да си представи за какво. Може би за времето, когато бе работил в Скандинавия като професионален убиец.

— В тази страна има само един господар — каза Буров. — Ние. КГБ. Известни сме като щита и меча на партията, но в действителност не служим нито на партията, нито на държавата и определено не на народа. Ние служим на себе си. Дори военните се страхуват от нас, а те също имат оръжие. Но ние открихме, че най-силното оръжие е илюзията. Създадохме илюзията, че сме навсякъде, така че хората не се осмеляват дори да прошепнат името ни. И това, което виждате тук — той направи широк жест с ръка, — също е илюзия. Какво е мнението на специалистите ви за разчитане на снимки от космоса за това място? — попита Буров.

— Те мислеха, че може би това е руската представа за изолирано училище

за малолетни престъпници.

Лиза задуши смеха си.

Буров погледна Холис и стисна устни. Пръстите му ритмично почукваха по облегалката на люлеещия се стол.

— Позабавлявахте се. — Буров се изправи. — Да влезем вътре.

Буров ги въведе в сградата, наречена Пост 000. Вдясно от фоайето имаше увеселителна зала и те застанаха на входа, на разстояние от двайсетината души, които се бяха разположили в ярко осветения салон.

На отсрещната стена висеше американското знаме, което Холис бе забелязал през прозореца. На стените в безпорядък и без особено старание, както реши Холис, бяха окачени и картонени фигурки, характерни за сезона: тикви, плашила, черна котка, няколко пуйки и двойка поклонници. Всички те изглеждаха като качествено изработена украса за забавления и Холис реши, че вероятно са произведени в Щатите.

— Потискащо е — каза Лиза, след като огледа есенната украса.

Холис си спомни за коледната елха в увеселителната зала на военновъздушната база във Фу-Бай.

Холис забеляза рафтче със списания, закачено на стената, където имаше десетки американски периодични издания, като „Таймс“, „Роуд енд Трек“, „Плейбой“ и „Лейдис Хоум Джърнъл“. В далечния край на стаята имаше кът за четене, около който бяха наредени лавици със стотици книги. Имаше маси за игра на карти и шах, билярдна маса и дори видеоигри.

— По-възрастните мъже са ваши сънародници — каза Буров. — Те се придържат в крак с живота в Америка с помощта на видеокасети, които ни изпращат посолството и консулските ни служби във Вашингтон, Ню Йорк и Сан Франциско по дипломатическите куриери. Книги, списания и вестници пристигат ежедневно с редовните полети до Москва.

Няколко от мъжете на средна възраст ги погледнаха, но Холис забеляза, че нито един от тях не задържа погледа си върху Буров и никой не се приближи към тях.

Холис съсредоточи вниманието си върху един приятен мъж на около петдесет и пет години, който изглеждаше много добре в кадифените си джинси, ризата с разкопчана яка и плетен вълнен пуловер. До него седеше по-млад мъж и двамата гледаха телевизия. Холис виждаше екрана: Тони Рандъл и Джак Клъгмън се караха в кухнята на апартамента си. Холис не можеше да чуе говора, но позна, че е част от филма „Странната двойка“.

Младият мъж избухна в смях, обърна се към по-възрастния и проговори на английски с ясно изразено нюйоркско произношение:

— Все още не мога да разбера дали тези хора са евреи, или не.

— Това не е съвсем ясно — отговори американският му инструктор.

— Унгър е еврейско име, нали?

— Точно така.

— Значи Унгър може да е бял евреин.

— Какво е това бял евреин? — попита американецът.

— Никога ли не си чувал този израз? Това е евреин, който не се държи като евреин.