Школа за магии (Книга втора)

Болдаччи Дэвид

— Предполагаше се, че трябваше да дочакаш сигнала ми, преди да слезеш от вертолета — каза Алеви.

— Много се забави вътре. Обадиха ли се в щаба?

— Казаха, че не са.

— Мислиш ли, че Бренън ще се справи с телефона?

— Толкова, колкото и О’Шей се справи с вертолета.

— Понякога можеш да се престараеш в планирането на дадена операция. Но тук нямаме този проблем — обади се Милс.

Алеви мрачно се усмихна. Имаше пилот, който не можеше да управлява машината си, човек на телефона, който

не можеше да говори руски, и Бърт Милс, който не изглеждаше, не говореше и не се държеше като руснак. Но това беше най-доброто, което Алеви успя да намери, като се имат предвид трудностите, свързани с организирането на операция в сърцето на Русия. Ключовата дума беше „импровизация“.

— Импровизирай!

— И блъфирай — добави Милс.

Те пресякоха асфалтовия главен път на лагера и Алеви извади компаса от шинела си. Знаеше, че вдясно от тях трябваше да се намира главният портал на лагера, зад който се простираше Бородинското поле. Центърът на лагера трябваше да се намира вляво. Снимките от сателита сочеха, че там има голяма бетонна постройка, която Алеви се надяваше да е щабът.

Завиха наляво и тръгнаха забързано по ръба на пътя с три платна. След няколко минути съзряха светлините на дълга дървена постройка, която не фигурираше на снимките от сателита. Алеви видя, че от предната й страна има веранда, а когато се приближиха, чу, че вътре свири музика. Алеви посочи към надписа над входа и прочете: Пост 000. Милс кимна и посочи към апарата за кока-кола.

Алеви се качи на верандата, последван от Милс. През прозорците се виждаше голямата увеселителна зала, в която имаше двадесетина мъже и няколко жени, всички на около двадесет и пет години.

— Курсанти — каза Алеви.

Част от мъжете и жените гледаха „Дракула“ на Була Лагоши на седемфутовия видеоекран. Останалите младежи седяха на групи по столовете, пиеха и разговаряха. По стените имаше украшения за празника на Вси светии, а посред стаята стоеше голям ковчег.

— Празненство. Вси светии — каза Милс.

Алеви кимна. Не беше се сетил за това, но изглежда, че купонът свършваше. Той се взря в огромното американско знаме на отсрещната стена.

— Странно.

Когато се обърнаха да си ходят, вратата се отвори и оттам излезе мъж на средна възраст в бяло зимно яке и се закова на място на верандата. Наблюдаваше Алеви и Милс.

Алеви и Милс също се вгледаха в него. Няколко секунди никой не наруши мълчанието, после мъжът попита:

— Говорите ли английски?

Алеви кимна.

Мъжът се изкашля и каза със заваления си пиянски глас:

— Добре тогава, хайде, стреляйте.

— Да стреляме?

Вратата отново се отвори и оттам излезе млад мъж, който бързо каза на руски:

— Аз поемам отговорността за този американец, майоре.

Алеви се опита да схване за какво всъщност става въпрос и на какъв език да отговори.

Явно и двамата мъже бяха много пияни.

— Името ми е Марти Бамбач — каза младият мъж на руски. — Това е Тим Ландис. Аз живея при него. Ще го заведа до вкъщи.

— Просто загубих представа за времето — каза Тим Ландис на английски. — Няма голямо значение.

Алеви започна да схваща. Ландис беше американец, който вероятно бе нарушил вечерния час, а Бамбач беше руски американец. Алеви се обърна към Марти на руски.

— Мога да си затворя очите за нарушението на вечерния час, ако поемете отговорността за него.

— Благодаря ви, майоре — отговори Марти на руски. Той се вгледа в Алеви на слабата светлина. — Вие нов ли сте тук?

— Да. Защо не влезете вътре? Искам да поговоря малко с този човек.

Марти се поколеба, после каза:

— Той не говори руски.

— Влезте вътре.

— Да, сър. — Марти се обърна към Ландис и за голямо учудване на Алеви каза на перфектен английски:

— Всичко е наред, Тим. Иска само да си поговорите, а после аз ще те заведа вкъщи. — Марти се обърна и залитайки, тръгна отново към сградата.

Ландис се олюля към края на верандата и се облегна на парапета. Разкопча ципа си и уринира.

— Да върви по дяволите това място! — той си затвори ципа и се заклатушка обратно към вратата.

— Седнете тук — каза Алеви на развален английски, като го хвана за ръката.

— Пуснете ръката ми.

— Слушайте ме. Тук ли е полковник Сам Холис?

Ландис погледна към Алеви, но не каза нищо.

— Холис и Лиза Роудс. Тук ли са?

— Холис… Жал ми е за него… той се прибра вкъщи. — Ландис поклати глава.

— Продължавайте.

— Извадиха го от супата… но ето, че сега е тук с нас, жалките нещастници… двадесет години по-късно… Но е тук. — Ландис неочаквано се опита да козирува. — Капитан Тимъти Ландис от военновъздушните сили на САЩ на вашите услуги, майоре. Кога ще отиде по дяволите това шибано място?

— Много скоро.

— Така ли? Това е добра новина.

— Къде е Холис?

— Жена ми Джейн мисли, че той е голяма работа.

— Жена ви?

— Но той си води някаква жена. Проклети жени — продължи Ландис. — Ще я убият. Твърде много говори.

— Кого? Кого ще убият?

— А?

— Лиза Роудс? Лиза Роудс ли ще убият?

— Може би. Твърде много говори. Нея и жена ми. И двете са твърде дейни. — Ландис падна в люлеещия се стол и се загледа в навеса над верандата.

— Къде е Холис?

— О… — Ландис се огледа, сякаш да се запознае с околностите. — О…, дадоха му къщата на Додсън. Зад тази сграда. На около двеста метра.

— А жената, която е с него? Лиза Роудс?

— За какво ви е всичко това? — Ландис огледа Алеви и Милс. — Те двамата достатъчно се повъргаляха в лайнарника ви.