Соломоново решение
Шрифт:
— Отворете вратата — нареди той с тон, нетърпящ възражение. Рецепционистът се подчини незабавно.
Пръв в стаята влезе министърът и спря стъписано при вида на двете бездиханни тела в леглото. Лекарят на хотела бе повикан веднага.
Три пъти през този месец го бяха викали за подобни случаи, но за първи път ставаше дума за чужденци.
— Сибирската болест — съобщи лекарят приглушено след кратък оглед на телата. Вдигна поглед към министъра и додаде: — Очевидно жената е починала през нощта, а мъжът е издъхнал преди около час.
Министърът мълчеше.
— Предварителното
— Говорих с него снощи — намеси се управителят — и го попитах дали не иска да изпратя лекар. Увери ме, че жена му се възстановява и вероятно ще бъде на крак на следващата сутрин.
— Тъжно е наистина — отбеляза лекарят и след малко добави: — Ако беше приел, вероятно за жена му щеше да е твърде късно, но пък щяхме да се опитаме да спасим него.
Не може да е вече октомври
Патрик О’Флин стоеше пред бижутерския магазин на Х. Самюъл, стиснал тухла в едната си ръка. Постоя така миг-два с поглед, вперен във витрината. Сетне се усмихна, замахна и запрати тухлата в стъклото пред себе си. Пукнатините тутакси плъзнаха и образуваха широка паяжина, но стъклото остана на място. В същия миг се разнесе и оглушителният вой на алармата, който отекна в чистата прохлада на октомврийската вечер на поне два километра разстояние. По-важно за Пат бе, че сигналната система бе свързана с полицията.
Той стоеше неподвижно и се наслаждаваше на стореното. Не минаха и деветдесет секунди и той чу сирени в далечината. Наведе се и взе тухлата от тротоара. Воят на полицейските коли ставаше все по-силен. Когато спирачките на първата изскърцаха пред бордюра, Пат вдигна ръката, която стискаше тухлата, и се наведе леко назад, подобно на хвъргач на копие, устремил се към златния олимпийски медал. Двама полицаи изскочиха от колата. По-възрастният от тях се направи, че не вижда Пат, чиято ръка стърчеше все така високо вдигната, и приближи до витрината, за да провери щетите. Стъклото, макар и напукано, все още не падаше. Желязната решетка вече се бе спуснала зад него, нещо, което Пат чудесно знаеше, че ще се случи. Когато полицаите се приберат в управлението, те непременно щяха да позвънят на управителя на магазина, да го измъкнат от топлото легло и да го пратят да изключи алармата.
Сержантът се обърна и застана лице в лице с Пат, който стоеше с все така вдигната високо ръка.
— Хайде, Пат, дай това и влизай в колата — рече униформеният мъж и отвори задната врата.
Пат се усмихна широко, подаде тухлата на младия, гладко избръснат полицай с думите:
— Ще имате нужда от доказателството.
Полицаят го зяпна онемял.
— Благодаря, сержант — леко наклони глава нарушителят, качи се в
— Много пъти — прекъсна го сержантът, седна до Пат и затръшна вратата.
— Няма ли да ми сложите белезници? — попита Пат.
— Не ми харесва да съм закопчан за теб. Искам само да ми се разкараш от главата. Защо не вземеш да се прибереш в Ирландия?
— Затворите им са далеч по-долна категория — обясни Пат. — А и там никой не проявява към мен такова уважение като вас, сержант — додаде, докато колата вече се отделяше от бордюра и се насочваше към полицейския участък. — Бихте ли ми казали името си? — наведе се към предната седалка арестантът.
— Полицай Купър — представи се младият мъж.
— Да имате някаква връзка с главен инспектор Купър?
— Той е мой баща.
— Много възпитан човек — отбеляза Пат. — Колко чаши чай с бисквити сме изпили заедно. Надявам се, че е в добро здраве.
— Наскоро се пенсионира — информира го полицаят.
— Много жалко. Нали ще му кажете, че Пат О’Флин е питал за него? И моля да предадете на него и на любезната ви майка най-добрите ми пожелания.
— Престани с глупостите си, Пат — пресече го сержантът. — Младежът е излязъл само преди няколко седмици от Пийл Хаус 8 .
8
Полицейска школа в Лондон. — Б.пр.
В този момент колата спря пред полицейското управление. Сержантът излезе на тротоара и задържа вратата пред Пат.
— Много благодаря, сержант — рече Пат изискано, сякаш се обръщаше към портиер на „Риц“.
Младият полицай се ухили и изпрати с поглед сержанта и Пат, които вече изкачваха стълбите към управлението.
— Добър вечер и на вас, господин Бейкър — поздрави Пат човека зад бюрото.
— Господи! — възкликна дежурният полицай. — Не може да е вече октомври.
— Боя се, че е така, сержант — отговори Пат. — Дали обичайната ми килия е свободна? Нали знаете, че ще остана тук за една нощ.
— Не е, за съжаление — отвърна дежурният. — Там вече е настанен един истински престъпник. Налага се да се задоволиш с килия номер две.
— Но аз ползвам винаги номер едно — запротестира Пат.
Човекът повдигна изненадано вежди.
— Не, вината е моя — призна Пат. — Трябваше да кажа на секретарката да се обади предварително и да запази килия. Ще искате ли да видите личната ми карта?
— Няма нужда, имаме данните ти.
— А отпечатъци от пръстите?
— Само ако си успял по някакъв начин да заличиш старите. Не мисля, че са ни необходими нови. Най-добре подпиши протокола за задържане.
Пат взе химикалката и се подписа със замах.
— Заведи го във втора килия, полицай.
— Благодаря ви, сержант. — Пат тръгна напред, но след няколко крачки спря и се обърна към дежурния. — Бихте ли ме събудили утре в седем, сержант? С чаша чай, предпочитам „Ърл Грей“, и сутрешния брой на „Айриш Таймс“.
— Разкарай се, Пат — изръмжа дежурният, а полицаят едва се удържа да не се изкикоти.
— Това ме подсети — продължи невъзмутимо Пат. — Разказвал ли съм ви за онзи случай, когато кандидатствах за работа на един строеж в Ливърпул, а отговорникът…