Соломоново решение

Арчър Джефри

— Добре де, разбрах — въздъхна началникът и се отпусна в стола до Кан. — В такъв случай имам ли изход?

— Постъпете както винаги досега. Играйте точно по правилата.

Началникът изгледа подчинения си с недоумение.

— Малик! — извика надзорникът още преди да затвори телефона. — Началник Кумар иска да се явиш незабавно.

— Каза ли защо? — притеснено попита Малик.

— Той няма навика да ми се доверява — отвърна надзорникът, — но те съветвам да побързаш, защото не обича да чака.

— Слушам, сър — отвърна Малик, затвори

папката, върху която работеше, и я остави на бюрото на шефа си. После отвори шкафчето си, взе ключовете за веригата на колелото и напусна сградата. Чак навън усети, че здравата трепери. Дали бяха разкрили последната му измама? Бездруго не хранеше особени надежди. Освободи веригата и се зае набързо да обмисли развитието на събитията. Да побегне ли, или да приеме съдбата си? Не се очертаваха много възможности за избор. В края на краищата къде можеше да се скрие? А дори да избере бягството, беше въпрос на дни или може би дори на часове да го хванат.

Малик затегна каишките на педалите и пое към центъра на града. Прашните улици гъмжаха от велосипедисти, коли и пешеходци. Неспирните клаксони, миризмите, жаркото слънце и обичайното оживление бяха свидетелство, че Мумбай не е по-различен от кой да е град по света. Улични търговци тикаха стоките си под носа му, безръки просяци препречваха пътя му. Да признае ли какво е замислил, питаше се Малик.

Измина още няколко метра. Не, нищо не признавай, това беше златното правило, усвоено през дългите години в затвора. Той изви кормилото, за да не налети на изпречилата се насреща му крава, и една не падна.

Изхождай от предположението, че нищо не знаят, докато не те притиснат. Дори тогава отричай докрай. На следващия завой пред очите му се появи сградата на полицейското управление. Ако избереше бягството, сега беше моментът. Той продължи да върти педалите, докато се озова на няколко метра от стълбите, водещи към главния вход. Стисна здраво лостовете на спирачките и колелото колебливо заора в прахта. Малик слезе, преметна веригата с катинарче през парапета и заключи единственото свое притежание. Бавно изкачи стъпалата, бутна летящата врата и нервно се приближи до рецепцията. Каза името си на дежурния офицер. Нищо чудно да беше станала някаква грешка.

— Идвам по уговорка…

— Знам — строго рече дежурният, без дори да поглежда в списъка на посетителите за деня. — Началникът те очаква. Кабинетът му е на четиринайсетия етаж.

Малик се обърна и тръгна към асансьорите с усещането, че онзи не го изпуска от поглед. Това бе последният му шанс да избяга, осъзна той миг преди да се отвори вратата на асансьора. Пристъпи в претъпканата кабина, която спря на няколко пъти, преди да достигне четиринайсетия етаж. Малик вече плуваше в пот и причината не бе нито в тясното пространство, нито в липсата на климатик.

Най-сетне вратата се отвори. Единствено на този етаж дебел килим заглушаваше стъпките по коридора. Малик се огледа и си припомни последното си посещение. Бавно продължи към кабинета в дъното. На вратата с дебели метални букви бе изписано НАЧАЛНИК.

Малик тихо почука — може пък някакъв неотложен проблем да бе накарал началника да напусне кабинета си.

Отвътре се чу женски глас, който го подкани да влезе. Секретарката седеше зад бюрото си и тракаше по клавиатурата с бясна скорост. Спря в момента, когато зърна Малик.

— Началникът ви очаква — отсече тя. Не се усмихна, не се и намръщи, когато стана от стола си. Може би просто не беше наясно какво го очаква вътре. Момичето изчезна зад някаква врата и скоро се върна. — Началникът е готов да ви приеме, господин Малик.

И задържа вратата отворена.

Малик влезе в кабинета и завари полицейския началник седнал зад бюрото, погълнат от съдържанието на разтворена папка. След миг вдигна глава, погледна посетителя право в очите и каза:

— Седни, Малик. — Не го назова с малкото му име, нито сложи „господин“ пред фамилията му. Просто Малик.

Бившият затворник плахо приседна на стола срещу бюрото. Запази мълчание, стараейки се да прикрие нервността си, докато с очи проследяваше как секундната стрелка на часовника направи един пълен оборот.

— Малик — рече началникът и вдигна очи. — Тъкмо преглеждах годишния доклад на твоя надзорник.

Малик продължи да мълчи, макар да усети как струйка пот се плъзна от челото към носа му.

Началникът отново сведе глава.

— Много се хвали от теб — продължи той мисълта си. — Ще призная, че не хранех особени надежди, когато преди година седеше на същия този стол. — Кумар вдигна глава и се усмихна. — Всъщност предлага те за повишение.

— Повишение? — невярващо повтори Малик.

— Едва ли ще стане толкова лесно, тъй като в момента няма много подходящи свободни места. И все пак смятам, че открих пост, който идеално подхожда на специфичните ти умения.

— Благодаря ви — рече Малик и най-сетне си позволи да се отпусне.

— Има едно свободно място — продължи началникът и отвори друга папка. — Помощник в градската морга. — Той извади един лист и започна да чете. — Задълженията включват изстъргване на кръвта от плочките по стените и пода след всяка аутопсия. Миризмата не била особено приятна, но за служителите са закупени маски, пък и сигурно след време човек свиква. — Началникът продължаваше да се усмихва. — Назначението носи ранг на помощник-отговорник и съответно увеличение на заплатата. Предлагат се и други бонуси, включително самостоятелна стая точно над моргата, тъй че няма да ти се налага да ползваш услугите на „Християнската младеж“. — Кумар направи пауза. — Задържиш ли се на този пост, докато навършиш шейсет, ще имаш право и на скромна пенсия. — Сега вече началникът затвори папката и погледна посетителя в очите. — Някакви въпроси?

— Само един, господин началник — рече Малик. — Разполагам ли с друга възможност?

— О да — отвърна Кумар. — Можеш да прекараш остатъка от живота си в затвора.

През очите на любовта

Бяха ходили заедно на училище наистина, но с това се изчерпваше приликата помежду им.

Джан Лоренцо Веничи се прояви като изпълнително дете още на пет годинки, когато тръгна на забавачка, докато Паоло Кастели закъсня за първия учебен час и впоследствие това му стана навик.