Соломоново решение

Арчър Джефри

— Каква красива рокля — отбеляза дамата непосредствено пред Джан Лоренцо.

Той кимна в знак на съгласие, обхвана с поглед несметните дипли персийска коприна, оформящи шлейфа, но също както и останалите премълча единствената очевидна мисъл при тази гледка. Каквото и да говорим, лицето на Анджелина издаваше, че е напълно доволна от своя избор. Тя крачеше към своя любим с пълното съзнание, че много от присъстващите жени с радост биха заели мястото й.

Когато стъпи върху подиума, дъските под краката й проскърцаха. Със сияйна усмивка бъдещият й съпруг направи крачка напред, за да застане до нея. След което

двамата се обърнаха към кардинал Монтани, архиепископ на Неапол. Малцина бяха онези, които не успяха да скрият усмивката си, когато кардиналът се обърна към Паоло с въпроса:

— Взимаш ли тази жена за своя съпруга в добро и зло, в богатство и бедност…

Щом церемонията по бракосъчетанието приключи, Джан Лоренцо се отправи към Дългата градина, където предстоеше да сервират обяда. Пиршеството, на което не липсваше шампанско и ризото с трюфели, завърши с шоколадово суфле и „Шато д’Икуем“ — десертно вино, по-ароматно и от коняк. Джан Лоренцо вече едва дишаше, когато Паоло се изправи, за да отвърне на поздравлението на кума.

— Аз съм най-щастливият мъж на земята — заяви той, като се обърна към сияещата булка. — Открих идеалната жена, за която без съмнение ми завиждат до един тук присъстващите свободни мъже. — Джан Лоренцо не бе напълно съгласен с това твърдение, но побърза да пропъди тази неласкава мисъл. — Аз съм първият щастливец — продължи Паоло, — когото Анджелина не отхвърли. Спокоен съм, че повече няма да търся съвършената съпруга, защото я открих. Моля, станете и нека заедно вдигнем тост за Анджелина, моя малък ангел.

Гостите се изправиха като един и повториха „за Анджелина“, някои дори добавиха „за малкия ангел“.

След речите започнаха танците. Вече свиреше друг оркестър, долетял от Ню Орлиънс специално за случая. Анджелина веднъж бе споменала пред баща си, че обича джаз.

Мелодиите преливаха една в друга, шампанското се лееше и ето че булката и младоженецът тръгнаха да поздравят гостите, което даде на Джан Лоренцо възможност да благодари на Паоло и неговата избраница за поканата да присъства на това паметно събитие.

— Медичите биха позеленели от завист — рече той, като се наведе, за да целуне ръка на булката. Анджелина му се усмихна сърдечно, ала не пророни и дума.

— Отсега нататък ще се виждаме по-често — заяви Паоло, преди да отминат нататък. — Анджелина умира за изкуство, дори смята да направи своя колекция.

Малко преди слънцето да се покаже, когато предстоеше да сервират закуска, синьор и синьора Кастели се приготвиха да отпътуват. Хиляда ръце се вдигнаха да им помахат за добър път. Паоло седеше зад волана на най-новото си ферари — не особено подходящ избор с оглед удобството на булката. На летището Паоло се отправи към пистата за частни самолети и спря в непосредствена близост до лиърджета, който очакваше своите двама пътници. Младоженците зарязаха ферарито, качиха се по стълбата и прекрачиха в самолета на татко. Щом затегнаха предпазните колани, отлетяха за Акапулко, първата спирка от сватбеното пътешествие.

Паоло не удържа на думата си и когато новобрачната двойка се завърна от своя меден месец, той не даде знак, че иска да поднови познанството си с Джан Лоренцо. И все пак галеристът успяваше всекидневно да следи подвизите на младото семейство по светските колонки на националните вестници.

След година научи, че се

местят във Венеция. Бяха си купили вила, достойна за кориците на бляскавите списания. Джан Лоренцо си каза, че е малко вероятно някога отново да срещне своя бивш съученик.

Когато реши да се оттегли, Антонио Веничи на драго сърце повери семейния бизнес на сина си. Вече собственик на галерията, Джан Лоренцо прекарваше половината си време в пътувания из Европа, за да открива безценни шедьоври, пред които колекционерите изпадаха в захлас и не дръзваха да се пазарят от страх да не обидят посредника.

Поредното пътуване го изпрати във Венеция, за да види една творба на Каналето, притежание на графиня Ди Палма. Приключила третия си развод и позагубила от красотата си, която би й гарантирала скорошен четвърти брак, дамата бе решила, че ще се наложи да се прости с едно от своите съкровища. Графинята имаше едно-единствено изискване: никой да не научи за временното й финансово затруднение. Всички видни търговци на произведения на изкуството в Италия знаеха за нейните трупащи се дългове и обсаждащите я кредитори. Джан Лоренцо беше благодарен на съдбата, че графинята е избрала именно него за свой довереник.

Той подробно се запозна с немалката колекция на графинята и заключи, че тя умее да подбира не само богати мъже за съпрузи. Когато се споразумяха за цената на картината на Каналето, той изрази надежда, че това може да се окаже началото на дълго и ползотворно сътрудничество.

— Да започнем с вечеря в „Бара на Хари“, скъпи — предложи графинята, щом получи чека.

Джан Лоренцо се колебаеше между еспресо и афогато, когато в заведението влязоха Паоло и Анджелина. Всички присъстващи ги огледаха, докато метрдотелът ги настаняваше.

— Ето кой има достатъчно пари да купи цялата ми колекция — прошепна графинята.

— Без съмнение — съгласи се Джан Лоренцо, — но за жалост Паоло колекционира само рядко срещани коли.

— И рядко срещани жени — вметна графинята.

— Не съм наясно какво точно колекционира Анджелина.

— По няколко килограма отгоре всяка година — предположи графинята. — Веднъж гостува в дома на втория ми съпруг и буквално всичко погълна. Когато си тръгна, бяха ни останали само бисквити и чешмяна вода.

— В такъв случай тази вечер можем да получим компенсация — заяви Джан Лоренцо. — Доколкото знам, един от специалитетите тук е забальоне.

Графинята не прояви интерес към десерта. Направи се, че не е доловила намека, и продължи мисълта си:

— Можеш ли да си представиш какви ги вършат тия двамата в леглото?

Джан Лоренцо остана изненадан, че графинята изрече въпроса, който и сам си бе задавал, но никога на глас. Притесни се още повече, когато тя продължи — а сега вече говореше неща, които изобщо не беше и помислял.

— Смяташ ли, че той се качва отгоре й? — Джан Лоренцо остави въпроса без коментар. — Би било истински подвиг, ала в противен случай тя би го задушила.

Джан Лоренцо нямаше желание да си представи картината, затова отново направи опит да смени темата:

— На времето бяхме съученици, още тогава беше невероятен атлет.

— Друг не би я задоволил — откликна събеседницата му.

— Бях на сватбата им. Грандиозно събитие, но след толкова време той едва ли помни, че съм присъствал.