Сърцето на Луцифер

Чайлд Линкълн

Минутите се нижеха бавно. Може би заради високата купчина листи, или пък защото тази машина бе далече от бюрата на служителите, никой не дойде насам. Снима лабораторните резултати, доклада от токсикологията, анализа на пръстови отпечатъци и показанията, като се стараеше да работи колкото е възможно по-бързо и слагаше готовите копия под материалите за „Ухажора“.

Погледна отново часовника си. Вече минаваше шест и петнайсет. Трябваше веднага да се изнася: Лора можеше да се появи всеки момент…

В

този миг един лейтенант от отдела — в когото Д’Агоста разпозна един от най-доверените помощници на Хейуърд — изникна в другия край на помещението. Това беше знак, че трябва да напусне. Като свърши с последния доклад, той отново подреди пресниманите копия в стегната купчина и се върна да остави папката в чекмеджето. Не бе успял да преснима всичко, но разполагаше вече с най-важните документи. Това, заедно с доказателствата от Ню Орлиънс, с които се бе снабдил Пендъргаст, щеше да свърши голяма работа. Той затвори чекмеджето и започна да си проправя път към изхода, придавайки на походката си разсеяна небрежност.

Придвижването му напред отне цяла вечност. Очакваше да види как Лора Хейуърд всеки момент се появява на вратата. Най-сетне се добра до относително безопасния централен коридор. Сега въпросът бе да стигне до асансьора, който се намираше право напред.

Коридорът бе сравнително празен, а пред асансьора не чакаше никой. Той се приближи и натисна долното копче. След миг спускащият се асансьор иззвъня и той пристъпи напред.

В кабинката нямаше никого, освен един човек: Глен Сингълтън.

В първия момент Д’Агоста остана неподвижен, прикован от изненада. Това е кошмар, помисли си той: такива неща просто не се случват в реалния живот.

Сингълтън се обърна към него хладно и спокойно:

— Задържаш асансьора, Винсънт — каза той.

Д’Агоста побърза да влезе. Сингълтън натисна бутона и вратата се затвори с леко съскане.

Сингълтън изчака да потеглят преди да заговори.

— Току що излизам от срещата с Рокър.

Д’Агоста се наруга наум. Трябваше да се досети, че Сингълтън ще прояви внимание към събирането; очевидно не разсъждаваше трезво.

Сингълтън отново го погледна, но не каза нищо повече, нямаше нужда. Все пак какво правиш тук, говореха очите му.

Д’Агоста мислеше бързо. Беше прекарал последните два дни, мъчейки се всячески да избягва Сингълтън и този въпрос. Каквото и да кажеше, трябваше да прозвучи достатъчно правдоподобно.

— Подочух, че един детектив от отдел „Убийства“ може да се е оказал неволен свидетел пост фактум на последния удар на „Ухажора“ — каза той. — Реших да отделя няколко минутки и да проверя. — И той вдигна купчината листи, сякаш да подчертае думите си.

Сингълтън бавно кимна. Това звучеше достоверно и същевременно разтегливо,

за да позволи на Д’Агоста място за лавиране.

— И как каза, че се казва детективът? — попита Сингълтън благо.

Д’Агоста запази изражението си, като се стараеше да не покаже никаква изненада или съмнение. Той си представи редиците празни бюра, покрай които току що бе минал, опитвайки се да си припомни имената на табелките.

— Детектив Конте — отговори той. — Майкъл Конте.

Сингълтън кимна отново.

— Но го нямаше — продължи Д’Агоста. — Следващия път просто ще звънна.

За миг настъпи тишина, докато асансьорът слизаше.

— Не си чувал за един агент от ФБР на име Декър, нали? — попита Сингълтън.

За втори път Д’Агоста трябваше да не позволи на изненадата да се изпише върху лицето му.

— Декър? Не мисля. Защо?

— Бил е убит в къщата си в предградията на Вашингтон онзи ден. Изглежда е бил добър приятел на специален агент Пендъргаст, с когото знам, че сте работили, преди да изчезне. Някога Пендъргаст споменавал ли е за Декър — например за някои врагове, които може да е имал?

Д’Агоста се престори, че напряга паметта си.

— Не, не мисля, че го е правил.

Отново тишина.

— Радвам се да те видя отново на работа — продължи Сингълтън, — защото от известно време получавам сведения за задачки, оставени без внимание през последните два дни. Наполовина свършена или изобщо несвършена работа Често прехвърляне на другиго, без нужда.

— Сър — каза Д’Агоста. Всичко това беше истина, но той остави в гласа му да се прокрадне малко справедливо възмущение. — Опитвам се да наваксам колкото може по-бързо. Но има много работа.

— Чух също така, че вместо да работиш по „Ухажора“, ти разпитваш прекалено много за убийството на Дюшам.

— Дюшам? — повтори Д’Агоста — Това е необичаен случай, капитане. Предполагам, че проявявам толкова любопитство, колкото и всеки друг.

Сингълтън кимна отново, още по-бавно. Притежаваше уникален начин да оставя изражението си да съобщава мислите му вместо да ги изрече и точно сега изражението му казваше: ти си много по-любопитен, отколкото всеки друг. Но той отново промени курса:

— Да се е случило нещо с радиостанцията ти, лейтенант?

По дяволите. Д’Агоста умишлено я бе оставил изключена този следобед с надеждата да избегне точно такъв кръстосан разпит. А би трябвало да се досети, че това ще възбуди само по-големи подозрения.

— Казано честно, днес изглежда връзката не е много добра — отговори той, потупвайки джоба на якето си.

— По-добре я дай на поправка. Или направо си вземи нова.

— Веднага.

— Има ли някакъв проблем, лейтенант?