Суперкомандос
Шрифт:
Озърнах се към Ортега, която отчаяно сви рамене.
— Сигурно — каза грубо тя.
Елиът се зае с екрана. Станах и се обърнах към Ортега.
— Слушай — прошепнах в ухото й, усещайки изведнъж, че с новия носител съм напълно безразличен към нейния аромат, — не съм виновен, че закъсахме за пари. Сметката от „Джаксол“ изчезна, изпари се, а ако почна да тегля средства от сметката на Банкрофт за такива неща, ще изглежда адски странно. Хайде, стегни се.
— Не е там работата — изсъска тя.
— А къде е?
Тя ме погледна — погледна жестокото безразличие към близостта ни.
— Много
Въздъхнах дълбоко и затворих очи, за да не срещна погледа й.
— Уреди ли каквото те помолих?
— Да. — Тя се отдръпна, гласът й отново стана нормален и безизразен. — Зашеметяващият пистолет е от нашето управление, никой няма да го потърси. Останалото идва от склада за конфискувани оръжия в нюйоркския отдел. Утре лично отивам да взема пратката. Прехвърляне на ръка, никакви документи. Помолих двама-трима колеги за лична услуга.
— Чудесно. Благодаря.
— Моля — отвърна тя със свирепа ирония. — А, между другото, здравата се озориха, додето открият паешката отрова. Сигурно няма да споделиш за какво ти е, нали?
— Личен въпрос.
На екрана пред Елиът се появи негърка със сериозно лице на около петдесет и пет години.
— Здрасти, Рийз — весело поздрави Елиът. — Имам клиент за теб.
Въпреки песимистичната си прогноза Айрин Елиът приключи предварителната проверка само за ден. Аз стоях край езерото, възстановявах се след простичката микрохирургия на Рийз и хвърлях камъчета по водата заедно с едно шестгодишно момиченце, което май бе решило да ме осинови. Ортега още беше в Ню Йорк. Ледът между нас не искаше да се стопи.
Елиът дотича откъм селището и с вик обяви успеха на тайната проверка, без да си прави труд да слиза до водата. Примижах болезнено, когато ехото полетя над водата. Беше ми малко трудно да свикна с откритата атмосфера на малкото селище и все още не виждах какво общо има с процъфтяващото информационно пиратство. Подадох камъче на детето и замислено почесах малката раничка под окото си, където Рийз бе имплантирала записващата система.
— Хайде да видим как ще се справиш с това.
— Твоите камъни са тежки — оплака се момиченцето.
— Нищо, опитай. С последния направих девет отскока.
Детето ме погледна отдолу нагоре с присвити очи.
— Ти имаш вградени системи. А пък аз съм само на шест.
— Права си. И за едното, и за другото. — Погалих я по главата. — Но трябва да се справяш, с каквото имаш.
— Като порасна, ще си вградя системи като на леля Рийз.
Усетих как лека печал бликна по чисто изметения под на неврохимията „Хумало“.
— Браво. Слушай, трябва да си вървя. И стой настрани от водата, бива ли?
Тя ме изгледа с възмущение.
— Аз знам да плувам.
— И аз, но водата изглежда студена, не смяташ ли?
— Да-а-а…
— Значи се разбрахме.
Разчорлих косата й, после тръгнах по брега. Когато стигнах първата къща, погледнах назад. Момиченцето се напъваше да метне в езерото грамаден плосък камък, сякаш насреща стоеше враг.
Елиът беше в онова възторжено настроение, което обхваща повечето хакери след дълъг и плодотворен престой
— Поразрових се из историята — каза тя и дръпна шарнира на терминала. Ръцете й затанцуваха по клавиатурата и оживелият екран хвърли цветни отблясъци по лицето й. — Как е имплантантът?
Отново докоснах долния си клепач.
— Добре. Вързан е към същата система, която захранва хроночипа. Рийз може изкарва добри пари от това.
— Изкарваше — лаконично отвърна Елиът. — Докато не я погнаха за четене на антипротекторатска литература. Когато всичко свърши, погрижи се някой да каже добра дума за нея на федерално ниво. Много е закъсала.
— Да, и тя така казва. — Погледнах екрана през рамото й. — Какво е това?
— „Глава в облаците“. Чертежи от завода за дирижабли в Тампа. Данни за корпуса и тъй нататък. Всичко е отпреди векове. Изненадана съм, че още го пазят. Така или иначе, дирижабълът, изглежда, е бил поръчан първоначално от Карибската флотилия за управление на ураганите, още преди орбиталната мрежа да им отнеме хляба. При преоборудването свалили повечето апаратура, но оставили локалните сензори и това осигурява стабилна повърхностна охрана. Температурни датчици, инфрачервени локатори и тъй нататък. Щом нещо с топлинно излъчване кацне на корпуса, веднага разбират къде е.
Кимнах. Не бях особено изненадан.
— Пътища за проникване?
Тя сви рамене.
— Стотици. Вентилационни отвори, сервизни шахти. Избирай каквото си искаш.
— Ще трябва пак да прегледам какво е казал Милър на дубликата ми. Но да предположим, че тръгва отгоре. Само телесната температура ли ще създава проблеми?
— Да, но тези сензори дебнат за най-дребната температурна разлика. Антирадарен костюм няма да помогне. Господи, дори дъхът ти сигурно ще ги задейства. И бедите не спират дотук. — Елиът мрачно кимна към екрана. — Системата сигурно много им е харесала, защото са я монтирали навсякъде из дирижабъла. Монитори за стайна температура по всички коридори и палуби.
— Да, Милър спомена нещо за температурен подпис.
— Точно така. Гостите се качват на борда и кодовете им влизат в системата. Ако някой друг тръгне по коридора неканен, или влезе където не бива, тутакси писват алармите. Просто и много ефективно. И недей да си въобразяваш, че мога да седна и да ти напиша личен код за достъп. Твърде много предпазни вериги имат.
— Нямай грижа — казах аз. — Това едва ли ще ни затрудни.
— Какво?
Ярост и изумление се разливаха по лицето на Ортега като буреносен фронт. Тя отскочи от мен, сякаш бях заразен.
— Просто предложих. Ако не искаш да…
— Не — тя изрече думата, сякаш я използваше за пръв път и усещането й допадаше. — Не. Няма начин, мама му стара. Заради теб подпомогнах вирусно престъпление, заради теб укрих улики, заради теб участвах в множествено зареждане…
— Чак пък множествено…
— Престъпление е, по дяволите — процеди тя през зъби. — Няма заради теб да крада от полицията конфискувана дрога.
— Добре, забрави. — Аз се поколебах, после усърдно направих сериозна физиономия. — Тогава ще ми помогнеш ли да конфискувам още?