Суперкомандос

Морган Ричард

През неясния разговор се надигна гласът на Баутиста.

— Ковач, ти ли си?

— Че кой друг? — раздразнено го прекъсна Ортега. — Това е виртуална среда, по дяволите.

— Да, но… — Баутиста сви рамене и посочи едно от празните кресла. — Добре дошъл на веселбата.

В кръга от мебели седяха пет силуета. Айрин Елиът и Дейвидсън бяха заели двата края на дивана до креслото на Баутиста. От другата му страна Ортега се бе изпънала в цял ръст върху втори диван.

Петият силует седеше спокойно, с изпънати крака и лице, тънещо в сянка. Над пъстрата кърпа

около челото му стърчеше жилава черна коса. В скута си държеше бяла китара. Спрях пред него.

— Хендрикс, нали?

— Правилно. — Сега гласът му звучеше много по-плътно и мелодично. Едрите ръце плъзнаха по струните и пуснаха над сумрачния склон няколко звънки ноти. — Основен образ. Вграден от някогашните проектанти. Това остава, ако махнеш системата за нагаждане към клиентите.

— Добре. — Аз седнах срещу Айрин Елиът. — Доволна ли си от работната обстановка?

Тя кимна.

— Да, бива я.

— Откога си тук?

— Аз ли? — Тя сви рамене. — От ден-два. Твоите приятели дойдоха преди два часа.

— Два и половина — кисело уточни Ортега. — Защо се забави?

— Проблем с неврохимията. — Кимнах към Хендрикс. — Той не ви ли каза?

— Точно това ни каза. — Ортега ми хвърли типичен полицейски поглед. — Просто бих желала да знам какво означава.

Безпомощно разперих ръце.

— И аз. Системата „Хумало“ непрекъснато ме изхвърляше навън и трябваше време, за да постигнем съвместимост. Може да се оплача на производителите. — Отново се завъртях към Айрин Елиът. — Предполагам, че за гмуркането ще искаш максимално темпо.

— Добре си разбрал. — Елиът посочи с палец към Хендрикс. — Човекът каза, че може да вдигне до двеста и три. За да успеем, трябва да надуе до дупка.

— Изпробва ли варианти?

Елиът кимна.

— Мястото е по-недостъпно от орбитална банка. Но мога да ти кажа две интересни неща. Първо, преди два дни твоята приятелка Сара Сахиловска е излъчена от „Глава в облаците“ чрез комуникационния спътник „Гейтуей“ обратно за Харлановия свят. Значи няма да се пречка на огневата линия.

— Впечатлен съм. Колко време ти трябваше, за да се добереш до това сведение?

— Доста. — Елиът кимна към Хендрикс. — Но имаше кой да ми помага.

— А второто интересно нещо?

— Много интересно. Пряко излъчване до приемник в Европа на всеки осемнайсет часа. Без гмуркане засега не мога да кажа повече, а предполагах, че не би желал да рискувам. Но, изглежда, че е каквото търсим.

Спомних си автоматичните въоръжени паяци, бронираните торби за клонинги и мрачните гиганти, които крепяха свода в базиликата на Кавахара. По лицето ми неволно плъзна сянка на техните високомерни усмивки.

— Добре тогава. — Огледах събрания екип. — Хайде да почваме.

40.

Шария се повтаряше отново.

Един час след смрачаване излетяхме от кулата на „Хендрикс“ и завихме в нощта, изпъстрена със светлинки на коли. Ортега бе избрала същата машина, с която ме откараха до Слънчевия дом, но когато огледах сумрачната вътрешност на купето, вместо

него сякаш видях емисарски екип за атаката на Дзихиче. Обстановката беше същата — Дейвидсън в ролята на свързочен офицер с бледосиньо лице от сиянието на приборите; Ортега като санитар, вадещ пневмоспринцовки и ампули от херметичните опаковки. Отпред, на вратата към кабината, стоеше тревожно Баутиста, а още един мохикан, когото не познавах, управляваше полета. Сигурно нещо пролича по изражението ми, защото Ортега се наведе рязко да ме погледне в лицето.

— Проблем ли има?

Поклатих глава.

— Не само малко носталгия.

— Е, дано да си пресметнал правилно.

Тя се опря здраво в стената. В ръката й първата пневмоспринцовка приличаше на листенце, откъснато от някакво екзотично цвете. Усмихнах се и отметнах глава, за да разкрия сънната артерия.

— Това е четиринайсет процента — каза тя и притисна прохладното листо към шията ми. Усетих как леко застъргва като шкурка, после дълъг студен пръст се вряза покрай ключицата и потъна дълбоко в гърдите ми.

— Идеално.

— Така и трябва, по дяволите. Знаеш ли колко би струвало това чудо на улицата?

— Служителите на реда май си изкарват по нещо допълнително, а?

Баутиста се завъртя.

— Не е смешно, Ковач.

— Остави го, Род — подхвърли небрежно Ортега. — При дадените обстоятелства човекът има право на тъпа шега. Всичко е от нерви.

Вдигнах пръст към слепоочието си в знак на съгласие. Ортега предпазливо махна спринцовката и се отдръпна.

— Три минути до следващата — каза тя. — Нали?

Кимнах добродушно и разтворих съзнанието си за ефекта на Жътваря.

Отначало беше неприятно. Когато телесната ми температура започна да спада, въздухът в купето стана горещ и задушен. Влагата нахлуваше в дробовете ми и оставаше там, тъй че всяко вдишване се превърна в усилие. Зрението ми се замъгли, устата ми неприятно пресъхна, защото балансът на телесните течности бе нарушен. Дори най-лекото движение изискваше усилие на волята. Самата мисъл течеше лениво и мудно.

После контролните стимуланти се задействаха и за секунди главата ми се избистри до изумителна яснота като слънчев блясък по острието на нож. Гъстата топлина на въздуха изчезна — неврорегулаторите бяха настроили системата ми в тон с изменената температура. Дишането се превърна в лениво блаженство, като да пиеш горещ ром в прохладна нощ. Купето и хората в него заприличаха на шифрована главоблъсканица, чийто отговор можех с лекота да открия, стига само…

Усетих как лицето ми се разтегля в идиотска усмивка.

— Еха-а-а, Кристин, това… бива си го. Дори на Шария не съм опитвал такова качество.

— Радвам се, че ти харесва. — Ортега погледна часовника си. — Още две минути. Готов ли си?

— Готов съм. — Свих устни и подсвирнах. — За всичко. Винаги готов.

Ортега завъртя глава към Баутиста, който навярно виждаше таблото в кабината.

— Род, колко остава?

— Ще пристигнем след по-малко от четирийсет минути.

— Тогава дай да му сложим костюма.