Суперкомандос
Шрифт:
Картбланш? Прескот ме обсипваше с тия думи още от сутринта. Имах чувството, че усещам вкуса им — вкус на стар пергамент. Подобни думи би използвал героят на Ален Мариот в разговор с полицай от епохата на Заселването.
Е, вече си на Земята. Обърнах се към Найман, който кимна неохотно.
— Само че има определени процедури.
Върнахме се обратно на приземното ниво по коридори, които неудържимо ми напомняха за онези в Централното хранилище на Бей Сити точно защото помежду им имаше огромна разлика. Не видях следи от гумени колела — сигурно
Найман забеляза погледа ми.
— Има дейности, с които роботите просто не могат да се справят както трябва — каза той.
— Вярвам ви.
Отляво се появи банката за клонинги — поредица от масивни, плътно запечатани врати, покрити със стоманени орнаменти като онези по рамките на прозорците. Спряхме пред една от тях и Найман надникна в ретиналния скенер. Вратата плавно плъзна навън — беше от тунгстенова стомана с дебелина цял метър. Зад нея имаше камера, дълга около четири метра, с подобна врата в отсрещния край. Влязохме вътре и вратата се затвори зад нас с тих тътен, от който ушите ми заглъхнаха.
— Камерата е херметична — обясни словоохотливо Найман.
— Ще бъдем почистени с ултразвук, за да не внесем замърсители в клонинговата банка. Не се безпокойте.
На тавана замига виолетова светлина в знак, че почистването е почнало, сетне втората врата се отвори също тъй плавно като първата. Прекрачихме в семейната гробница на рода Банкрофт.
И друг път бях виждал подобни инсталации. Рейлийн Кавахара поддържаше на Ню Пекин малко хранилище за клонингите си, а Корпусът, естествено, ги има в изобилие. Но такова нещо виждах за пръв път.
Овалната, сводеста зала навярно запълваше двата етажа на сградата. Беше огромна, колкото храмовете на Харлановия свят. Осветлението бе слабо, мътно оранжево, а температурата — телесна. Отвсякъде ни обграждаха торби с клонинги — полупрозрачни, нашарени с вени контейнери в същия оранжев цвят като осветлението, закачени за тавана с маркучи и въжета. Вътре смътно се различаваха клонингите, сгърчили крайниците си в позата на зародиш, но съвсем възрастни. Или поне повечето от тях; към върха на купола различих по-дребни торби, където отглеждаха новите попълнения. Контейнерите бяха органични, груб аналог на майчината утроба, и растяха заедно със зародиша, за да достигнат в долния край на залата дължина около метър и половина. Цялата реколта висеше като някакъв безумен паноптикум, очакващ незнайна сила да го раздвижи за кошмарно представление.
Найман се изкашля и ние с Прескот се изтръгнахме от смаяното вцепенение, което ни обзе още на прага.
— Подредбата може да ви изглежда хаотична — каза той, — но всъщност е проектирана от компютър.
— Знам — кимнах аз и пристъпих към една от долните торби. — Чрез фрактално проектиране, нали?
— Ммм… да — кимна Найман, сякаш го дразнеше, че знам толкова много.
Вгледах се в клонинга. Зад мембраната, само на сантиметри от мен, сред утробната течност дремеше лицето на Мириам Банкрофт. Косата й беше навита на дълга, змийска плитка отстрани на главата и пристегната с мрежичка.
— Цялото семейство
— Да.
Неволно вдигнах ръка и докоснах мембраната над лицето на Мириам Банкрофт. Беше топла и леко поддаваше. Тъканта бе удебелена и загрубяла около местата, където влизаха маркучите за подхранващи течности и отделяне на отпадъците. Забелязах и малки пъпчици — следи от спринцовки за взимане на проби или за въвеждане на стимуланти в кръвта. Мембраната заздравяваше след такива дребни увреждания.
Обърнах гръб на спящата жена и погледнах Найман.
— Всичко това е много хубаво, но едва ли вадите някой от тези екземпляри при всяко идване на Банкрофт. Трябва да имате и резервоари.
— Насам.
Найман ни направи знак да го последваме и тръгна към дъното на камерата, където в стената имаше нова херметична врата. Най-долните торби се полюшваха призрачно от движението на въздуха и веднъж ми се наложи да отскоча, за да не докосна една от тях. Пръстите на Найман изиграха кратък танц по клавиатурата върху вратата и попаднахме в дълга, ниска зала, чието болнично осветление ми се стори почти ослепително след утробния полумрак на основното хранилище. Край едната стена видях редица от осем метални цилиндъра, почти като онзи, в който се бях събудил предния ден. Но за разлика от неговата гола метална повърхност, протрита от всекидневна употреба, тези тук бяха покрити с дебел гланцов слой кремава боя, а около прозорчето за наблюдение и изводите на разните системи имаше жълти ивици.
— Камери за пълна поддръжка на жизнените функции — обясни Найман. — По принцип поддържат същата среда както в другото отделение. Тук се извършва презареждането. Докарваме новите клонинги както са си с торбите и ги вкарваме вътре. Подхранващата течност в камерите съдържа ензим, който разгражда мембраната и така се избягва каквато и да било травма при прехвърлянето. За предотвратяване на риск от зараза цялата клинична дейност се извършва от персонал, настанен в синтетични носители.
С крайчеца на окото си зърнах отегчената гримаса на Уму Прескот и едва не се усмихнах.
— Кой има достъп до тази камера?
— Аз и упълномощеният персонал, който знае кода за съответния ден. И собствениците, разбира се.
Тръгнах покрай цилиндрите, като се навеждах да погледна екранчето с данни върху всеки от тях. В шестия имаше клонинг на Мириам, а в седмия и осмия — два на Наоми.
— Държите в готовност две копия на дъщерята?
— Да. — За момент Найман сякаш се озадачи, после изражението му стана снизходително. Сега имаше шанс да си възвърне загубените точки от моите знания за фракталното проектиране. — Не сте ли осведомен за сегашното й състояние?
— Да, тя е на психохирургия — промърморих аз. — Но това не обяснява защо са й две бройки.
Найман стрелна поглед към Прескот, сякаш искаше да намекне, че с разкриването на тази информация нагазва в адвокатска територия. Тя се изкашля.
— „Сайка Сек“ има инструкции от мистър Банкрофт винаги да държи в пълна готовност негов резервен клонинг и клонинги на най-близките му роднини. Докато мис Банкрофт е на лечение във Ванкувърското психиатрично хранилище, двата й носителя се съхраняват тук.