Суперкомандос
Шрифт:
— Идвам да задам няколко въпроса. Вие ли излъчихте това?
Той зачете, мърдайки беззвучно устни. В главата си чувах отново думите: „… задето ми отне дъщерята… ще изгоря плътта по главата ти… никога няма да знаеш часа или датата… няма да намериш сигурност в този живот…“. Не беше твърде оригинално, но бе написано от сърце и грамотно, което в известен смисъл ме плашеше много повече, отколкото цялата жлъч в раздел „Бесни и шантави“. Освен това посочваше съвсем точно как ще умре Банкрофт. Без съмнение квантовият бластер първо бе овъглил черепа, преди нажеженото му съдържание да
— Да, мое е — тихо каза Елиът.
— Знаете, че миналия месец някой уби Лорънс Банкрофт.
Той ми върна листа.
— Тъй ли? Аз пък чух, че мръсникът сам си подпалил главата.
— Е, и това е възможно — признах аз, после смачках хартията и я метнах в препълненото кошче на плажа под нас. — Но не ми плащат да разглеждам сериозно такъв вариант. За ваше нещастие причината на смъртта прекалено точно съвпада с литературното ви съчинение.
— Не съм го сторил — глухо изрече Елиът.
— Точно това очаквах да кажете. Бих могъл дори да ви повярвам, само че онзи, който уби Банкрофт, е минал през много сериозна охранителна система, а вие сте бивш сержант от тактическата морска пехота. На Харлановия свят познавах такива момчета и доста от тях са оборудвани за секретни мокри задачи.
Елиът ме изгледа с любопитство.
— Скакалец ли сте?
— Какво?
— Скакалец. Пришълец от друга планета.
— Да.
Ако изобщо се бе стреснал от мен, страхът му отминаваше бързо. Поколебах се дали да не разиграя емисарската карта, но не виждах смисъл. Човекът все още говореше.
— Банкрофт не се нуждае от другопланетни биячи. Каква е вашата роля в тая игра?
— Частен предприемач — казах аз. — Търся убиеца.
Елиът изсумтя.
— И решихте, че съм аз.
Не смятах така, но премълчах, защото недоразумението му създаваше чувство за превъзходство и поддържаше разговора. В очите на Елиът трепнаха мъждукащи искрици.
— Мислите си, че мога да вляза в дома на Банкрофт? А аз знам, че не мога, защото прегледах данните за системата. Ако имаше начин, щях да проникна още преди година и да го пръсна на ситни късчета по цялата ливада.
— Заради дъщеря ви?
— Да, заради дъщеря ми. — Гневът подхранваше оживлението му. — И заради другите като нея. Тя беше още дете.
Той млъкна и пак се загледа към морето. След малко посочи с ръка „Гарант на свободната търговия“, където бяха светнали лампи около нещо като сцена върху наклонената палубна писта.
— Това искаше тя. Само това. Тотален телесен театър. Да бъде като Анчана Саломао и Риан Ли. Отиде в Бей Сити, защото чу, че там имало връзки, имало някой, който можел…
Той рязко замълча и ме погледна. В предварителната справка го наричаха стар и сега за пръв път разбрах защо.
Въпреки солидната му сержантска фигура и все още стегната талия, лицето му бе старческо, прорязано от жестоките линии на дълго страдание. Беше готов да се разплаче.
— Можеше и да успее. Тя беше красива.
Той започна да тършува из джоба си. Извадих пакета цигари и му предложих. Той машинално взе една и я запали от страничната ивица, но продължи да рови, докато накрая извади малък кодакристал.
Имаше право. Елизабет Елиът беше красива девойка — руса, атлетична и само с няколко години по-млада от Мириам Банкрофт. От снимката не личеше дали притежава твърдата решителност и конската издръжливост, необходими за тоталния телесен театър, но навярно поне би могла да опита.
На холоснимката тя стоеше между Елиът и друга жена, която изглеждаше досущ като нея, само че беше по-възрастна. Тримата бяха заснети в ярък слънчев ден на някакво място с трева и върху лицето на възрастната жена падаше сянката на клон от невидимо дърво. Тя леко се мръщеше, сякаш бе усетила недостатъка в композицията, но не изглеждаше раздразнена, просто между веждите й се тъмнееха две бръчици. Но тази дребна подробност ставаше незначителна сред ореола на щастие около тримата.
— Отиде си — каза Елиът, сякаш усетил към кого е насочено вниманието ми. — Преди четири години. Знаете ли какво е гмуркане?
Поклатих глава. Местен колорит, изрече Вирджиния Видаура в главата ми. Попивай го.
Елиът вдигна глава. За момент помислих, че гледа холограмата на Анчана Саломао, но после видях, че очите му са отправени към небето.
— Там горе — каза той и отново засече, както преди малко, когато спомена колко млада била дъщеря му. Изчаках. — Там горе са комуникационните сателити. Заливат ни с данни. На някои виртуални карти можете да ги видите всичките. Изглежда тъй, сякаш някой плете шал на света. — Той отново сведе поглед към мен. Очите му блестяха. — Айрин го каза. Шал за целия свят. В този шал има вплетени хора. Дигитализирани богати хора на път от едно тяло към друго. Облаци от спомени, чувства и мисли, превърнати в цифри.
Усещах накъде отиват нещата, но премълчах.
— Ако те бива, а нея я биваше, и ако имаш оборудване, можеш да вземеш проба от тези сигнали. Наричат ги мозъчни хапки. Мигове в главата на модна принцеса, идеи на квантов физик, спомени от кралско детство. За тия неща има пазар. О, публичните медии организират разходки из умовете на такива хора, но всичко е преработено и почистено. Годно за обществена консумация. Няма изтървани моменти, няма рискове да бъде засегната нечия репутация или популярност. Само широки пластмасови усмивки за публиката. А хората търсят съвсем друго.
Имах съмнения относно това. Разходките из умовете бяха много популярни и на Харлановия свят, но консуматорите протестираха само когато откриеха у някоя от знаменитостите мигове на човешка слабост. Обикновено изневярата и нецензурните изрази предизвикваха най-силно обществено възмущение. И с право. Всеки, който е толкова жалък, че търси път да избяга от собствения си мозък, не иска да види същата елементарна реалност, отразена в позлатения череп на своя кумир.
— С мозъчните хапки получаваш всичко — каза Елиът със странен ентусиазъм, с който навярно се бе заразил от жена си. — Съмненията, мръсотията, човешкото. Хората плащат луди пари за това.