Суперкомандос
Шрифт:
— Майтапиш ли се? И аз като теб си изкарвам парите с тежък труд, но не печеля чак толкова много. Пък и на кой му трябва онзи дистанционен боклук. Аз така разбирам нещата: издъниш ли се, трябва да си платиш. С теб се издъних, нали?
Отпих от чая и мислено разиграх битката в колата.
— Беше малко мудна. И малко небрежна.
— Да, небрежна. Ще трябва да го имам предвид. Така става, като прекалиш с изкуствените добавки. Пълно противоречие с принципите на дзен-будизма. Имам в Ню Йорк един сенсей 6 , дето направо се вбесява
6
Учител (японски). — Б.пр.
— Жалко — казах търпеливо аз. — Сега ще ми кажеш ли кой те изпрати?
— Хей, дори нещо повече. Поканен си на среща с Човека. — Тя видя изражението ми и кимна. — Да, Рей иска да разговаря с теб. Както миналия път, само че сега пътуването ще е доброволно. Изглежда, принудата не ти се отразява добре.
— А Кадмин? И той ли участва?
Треп въздъхна през зъби.
— Кадмин… е, в момента Кадмин май няма нищо общо. И дори ни създава известни затруднения. Но мисля, че и с тях ще се справим. Засега наистина не мога да ти кажа повече. — Тя стрелна страничен поглед към Съливан, който се бе окопитил и почваше да наостря уши. — По-добре да отидем другаде.
— Добре — кимнах аз. — Ще те последвам. Но дай да си изясним няколко основни правила. Първо, никакви виртуални разговори.
— За това вече те изпреварихме. — Треп допи чая и започна да се надига от масата. — Инструкциите ми са да те отведа право при Рей. В плът и кръв.
Сложих ръка върху нейната и тя застина.
— Второ. Никакви изненади. Ще ми казваш какво предстои много преди да е станало. Стане ли нещо неочаквано, пак ще разочароваш своя сенсей.
— Добре. Без изненади. — Треп се усмихна малко пресилено, от което реших, че не е свикнала да я хващат за ръката.
— Излизаме от ресторанта и хващаме такси. Имаш ли нещо против?
— Стига да е празно. — Пуснах я и тя продължи плавното си движение нагоре, като държеше ръце настрани. Извадих няколко ламинирани банкноти и ги хвърлих пред Съливан.
— Ти оставаш тук. Видя ли лицето ти на вратата, преди да сме заминали, ще го надупча. Чаят е за моя сметка.
Докато следвах Треп към вратата, сервитьорът се зададе с чаша за Съливан и голяма бяла кърпа, сигурно за разбитата му устна. Добро момче. Едва не се препъна, за да ми стори път, и ме изпрати с поглед, в който се смесваха погнуса и страхопочитание. След като ледената ми ярост бе отминала, сега му съчувствах повече, отколкото можеше да подозира.
Младежите с копринените костюми ни следяха с мъртвешката съсредоточеност на змии.
Навън продължаваше да вали. Вдигнах яката на якето си, а Треп извади транспортен пейджър и го размаха небрежно.
— След малко ще хванем такси — каза тя и ме изгледа странно. — Знаеш ли на кого принадлежи закусвалнята?
— Предполагах.
Тя поклати глава.
— На триадите. Ама че място за разпит. Или просто обичаш да живееш опасно?
Свих рамене.
— Там, откъдето идвам, престъпниците гледат да не се бъркат в чужди кавги. По принцип повечето са страхливци. По-вероятно е да се намеси някой почтен гражданин.
— Не и тук. Повечето почтени граждани са твърде почтени, за да се месят в защита на някакъв
— Да.
— Може при вас да е тъй заради квелизма. Не смяташ ли?
— Може би.
Едно автотакси се спусна по спирала през дъжда. Треп застана до отворения люк и иронично ми посочи празното купе. Усмихнах се леко.
— След теб.
— Моля.
Тя се качи и мина навътре, за да ми стори място. Седнах отсреща и забих поглед в дланите й. Като забеляза това, тя се ухили и разпери ръце върху облегалката. Люкът се затвори.
— Добре дошли — изрече любезно таксито. — Моля, съобщете целта на пътуването.
— Аерогарата. — Треп се облегна удобно назад, следейки реакцията ми. — Терминалът за частни превозвачи.
Таксито излетя. Погледнах през задния прозорец към дъждовните струи.
— Значи не е местно пътуване — казах безизразно аз.
Тя вдигна към мен разперени длани.
— Е, предположихме, че няма да се навиеш на виртуална връзка, затова сега ще го направим по трудния начин. Суборбитален полет. Ще трае около три часа.
— Суборбитален? — Въздъхнах и докоснах кобура на филипса. — Знаеш ли, много ще се разстроя, ако някой поиска преди излитането да се разделя с това нещо.
— Да, и това предположихме. Спокойно, Ковач, нали чу, че стана дума за частния терминал. Специален полет само за теб. Ако щеш, носи си и ядрена бойна глава. Така бива ли?
— Къде отиваме, Треп?
Тя се усмихна.
— В Европа.
25.
Не знам къде точно кацнахме, но времето в Европа беше по-добро. Напуснахме късия суборбитален самолет без прозорци и тръгнахме по пистата от разтопено стъкло към терминала под ярките слънчеви лъчи, чийто натиск усещах върху тялото си дори през якето. Небето над нас бе чисто синьо от хоризонт до хоризонт, а въздухът ми се стори тежък и сух. Според часовника в кабината все още беше ранен следобед. Съблякох якето.
— Трябва да ни чака лимузина — подхвърли Треп през рамо.
Без формалности влязохме в терминала и минахме през зона на микроклимат, където палми и други тропически растения се стремяха към високия стъклен таван. От напоителните системи се ръсеше ситен дъждец и приятно овлажняваше въздуха след външната жега. Между дърветата играеха деца, а по скамейките от ковано желязо дремеха старци, напълно примирени с техните крясъци. Средните поколения се бяха събрали на групички около щандовете за кафе и разговаряха с много повече жестове, отколкото в Бей Сити, сякаш изцяло забравили за властта на времето и разписанията.
Преметнах якето на рамо, за да прикрия донякъде оръжията си и последвах Треп между дърветата. Не бях чак толкова бърз, че да се изплъзна от погледите на двама пазачи, застанали под близката палма, както и на едно момиченце, което подскачаше насреща ни по пътеката. Треп направи знак на настръхналите пазачи и те отново заеха предишната си безгрижна стойка. Очевидно ни очакваха. Момиченцето не се поддаде тъй лесно — то ме зяпна с разширени очи, докато не насочих насреща показалец със съответния звуков ефект. После се усмихна широко и отскочи зад най-близкото дърво. Докато се отдалечавах, чувах как детето имитира изстрели подир мен.