Сянката на Бога

Кейс Джон

11.

Няколко дни след погребението Джо Ласитър започна отново да пуска радиото в колата си. Беше го държал изключено известно време, веднага след убийствата, защото, като започнеше да превключва от станция на станция, за да намери любимата си джазпрограма, по правило биваше издебван от кратките новини. Нищо особено. Най-често рекапитулация на фактите, гарнирана с изказвания на Риордан. Но имаше все пак нещо мрачно и потискащо, тревожно и обезпокоително, в това да слушаш подробностите около трагедията в семейството ти, излъчени в ефир като, да речем, трийсет

и втората новина между Хауърд Стърн 12 и информацията за движението по пътищата.

12

Скандален радиоводещ на „Инфинити Броудкастинг Корпорейшън“, прочул се със своите пълни с непристойности предавания и с книгата си „Интимни части“, по която беше направен и филм. — Б.пр.

Ама казвам ти, Робин, толкова ми се искаше тази сутрин, че щях направо да изкукуригам… Гърлото на малкото момченце било прерязано от ухо до ухо… На околовръстното има верижна катастрофа…

Този път, докато караше по магистралата, изслуша някакъв репортаж за жена, чието тяло било намерено в багажника на кола, оставена на паркинг до националното летище. Интервюираха говорител на полицията. Той обясни, че поради необичайно топлото време вниманието към колата било привлечено от миризмата. После увери слушателите, че мъртвата е идентифицирана. Ласитър се надяваше близките й да не слушат.

После темата се премести към трафика.

„На юг по Джордж Вашингтон се кара на спирачки — увери го някакъв глас, — като се започне от Спаут Рън, та чак до Мемориал Бридж.“

Беше самата истина. Пред него, докъдето стигаше погледът му, се виеше нишка от червени стопове.

Бяха изминали около две седмици от убийствата и колкото и невероятно да му се струваше, започваше да свиква. Мозъкът му някак си се нагласи. Фактът, че сестра му и племенникът му са били заклани, беше престанал да го шокира. Бяха мъртви, просто мъртви, и това бе най-важното. Изживяваше същото като след смъртта на родителите си. В началото бе мъката, после… после му беше трудно да си ги спомни. А след няколко години му се струваше, че сякаш никога не са били живи.

Отби от магистралата при Кий Бридж и пое по Уайтхърст Фрийуей към Е-Стрийт.

Беше на работа от около час, когато му позвъни Виктория и му каза, че го търсел някакъв репортер от „Вашингтон таймс“ — било във връзка с убийството на сестра му. Стори му се иронично, че го търси репортер, особено след размишленията му на идване. Освен това беше изненадан. Интересът на пресата към случаи като този с Кати беше по принцип краткотраен, издухван от страниците на вестниците от по-свежи и по-смразяващи трагедии.

Гласът се оказа женски. На млада жена. Неспокойна. С южняшки акцент. Имаше навика да изговаря утвърдителни изречения така, че да звучат като въпросителни.

— Джонет Дейли? — каза тя. — Съжалявам, че ви безпокоя, мистър Ласитър, но ме гони краен срок. Освен това…

— С какво мога да ви помогна?

— Ами… бих желала да науча за реакцията ви…

Искам да кажа, какъв е вашият коментар на случилото се?

Беше озадачен. Неговияткоментар?! На пулта на телефона му примигна нова светлинка, което означаваше, че става дума за нещо важно, иначе Виктория щеше да поеме разговора.

— Какво значи това? — попита той Джонет Дейли. — Искате да разберете как се е развил животът ми след събитието?

Настъпи пауза. После репортерката прошепна с плътния си глас:

— Господи! Нима… не знаете? — без да чака отговора му, тя продължи забързано: — Бях сигурна, че са ви се обадили веднага. Не подозирах, че…

— За какво става дума?

— Не бих искала да съм първата, която ви го съобщава, но… но в гробището Феърхейвън… Някой е изкопал племенника ви… изкопал е тялото му, нали разбирате? Вандал или… И аз…

— Какво?Това шега ли е?

— Полицията отказва да вземе отношение по инцидента, сър, и аз реших, че…

— Съжалявам — спря я той, — не мога да разговарям с вас в този момент.

Прекъсна разговора и изгледа слушалката в ръката си.

Помисли около минута и се обади на Риордан, който само дето не запълзя на колене пред него, че е научил новината от прослушваща полицейските радиочестоти репортерка.

— Аз самият разбрах преди малко — оправда се Риордан, — защото, нали знаеш, тук никой не се опитва да събере две и две и да съобрази, че гробът е на жертва. Някоя дървена глава преценила, че става дума за вандалска проява. Извинявай. Разбира се, че трябваше да ти се обадя. Издънка! — Въздъхна. — Вероятно моя.

— Кажи ми най-сетне какво, по дяволите, е станало!

— Доколкото ни е известно, случило се е между полунощ и седем сутринта. Там има денонощен пазач, само че той си стои в къщичката, нали се сещаш? Гледал е телевизия. Не е чул нищо. Не е видял нищо. Районът е голям. Както и да е, рано сутринта някакъв гражданин отишъл да посети гроба на майка си и съобщил за инцидента.

— Но какво са направили? Разбирам, че са изкопали тялото на Брендън. Защо? Да не са… Боже господи! Да не са го отнесли?

В слушалката се чу смутеното прокашляне на Риордан, който явно не бързаше да отговори. Накрая измънка:

— Мисля… Репортерката… хм… май не ти е казала цялата… цялата истина. — Говореше бавно, затрудняваше се да намери точните думи. — Тялото на племенника ти е било… ексхумирано… извадено от ковчега. А след това… според лабораторията… Чета ти буквално… „извършителят е използвал магнезиева запалка…“

— Какво?

— Чета доклада: „Извършителят е използвал магнезиева запалка, за да възпламени прахообразна смес от алуминий и железен окис, известна като…“

— Термит.

— Точно така. И, ъ-ъ… запалил останките. Отново. Изгорил ги е отново. — Риордан поспря. — Ще ти кажа, че направо кожата ми настръхва.

Ласитър обаче бе невъзмутим.

— И защо някой ще прави това?

— Е, тук ме хвана натясно. — После Риордан спомена нещо в смисъл, че бил проверил насам-натам за подобно престъпление. — Но засега не открих нищо. Е, имаме осквернявания на гробове. Най-често от омраза. Хлапашки истории. Но това?