Сянката на Бога

Кейс Джон

За пръв път, откакто работеше тук, обстановката го подразни. Лавиците с книги, тези неща по стените, литографиите… Кого се опитваше да впечатли? В стаята имаше поне дузина фотографии в скъпи рамки, но нито една от тях не беше на Кати или Брендън. Все негови снимки в компанията на известни хора: Ласитър разговаря с принц Бандар, Ласитър се здрависва със съветника на президента по въпросите на националната сигурност, Ласитър в хеликоптер заедно с генерали от Щаба на обединеното командване, Ласитър във „Форбс“…

Гордостта му обаче бе една шега — бяха позирали

заедно с лидера на малцинството в Сената на голф игрището в окръжния военен клуб преди първия удар. Сенаторът — вдигнал брадичка, замахнал застрашително със стика със задължителната чупка в китката — олицетворяваше думата „сенатор“ и беше достоен за лице на плакат, пропагандиращ американските ценности. Ласитър… Ласитър изглеждаше направо като луд: свил злобно устни с безумен поглед само на няколко крачки от политика, той бе замахнал със стик номер 9, сякаш бе убиецът от Луизвил.

До тази злощастна снимка бе подаръкът от Джуди: материал във „Вашингтониън“ за най-елитните ергени на града. Статията бе сложена в рамка с формата на сърце (Ласитър фигурираше в списъка под номер 26, което бе ласкателно… или може би не бе — така и не бе могъл да прецени).

Всичко това до неотдавна бе представлявало някаква ценност за него или най-малкото му се струваше забавно, но днес… сега… Какъв бе смисълът? Да отвори още офиси из страната, да направи още пари, да построи още по-голяма къща? За какво? Истината бе, че даже не харесваше Бандар… така че какво правеше този човек на неговатастена?

Свали фотографиите и ги натрупа в един ъгъл. После се върна при бюрото си и извади лист хартия. Начерта вертикална линия по средата и написа отляво: „Компанията“, а отдясно — „Разследването“.

Замисли се… Опитваше се да реши как да постъпи. Трудното в необходимостта да си намери заместник — та макар и само временен — бе това, че отговорностите му бяха всестранни. На практика се занимаваше с всичко, което трябваше да се направи, за да върви работата. Можеше да се каже още — по малко от всичко или по-скоро от онова, което му харесваше. И как, по дяволите, можеш да прехвърлиш някому тезизадължения.

Под „Компанията“ написа: Болтън — всички С&П,а после: — Рифкин — останалите случаи.Лио и Джуди бяха амбициозни хора с еднаква тежест във фирмата. Дадеше ли на някой от тях повече права, другият просто щеше да се махне. Дори и така не беше лесно да разпредели справедливо случаите: имаше административни дела, отнасящи се до управление на постъпленията, до разширяване на дейността, до връзка с клиентите. Ласитър реши да възложи тези отговорности на Бил Боухакър. Той работеше в нюйоркския филиал, но можеше да върши тази работа и оттам. Така и така половината от бизнеса бе с Уолстрийт.

Боухакър — администрация.

Отново се замисли и реши да повика Боухакър във Вашингтон в понеделник. Така щяха да се съберат четиримата в заседателната зала и да изчистят всичко.

Обърна

се към компютъра, въведе паролата за деня и прегледа списъка на активните дела на отчет в централния офис. Увери се, че е пряко ангажиран само в два случая… но зад всеки от тях стоеше голям клиент. Налагаше се да им се обади и да предупреди за внезапното си излизане в неплатен отпуск. Не мислеше, че ще има проблем, но ако се появеше, щеше да делегира задълженията си на Крол.

Отбеляза в лявата половина на листа: AFL-CIO (да се обадя на Уелайн), AmEx (да позвъня на Рейнолдс). Помисли малко и добави още няколко думи. После стана и се разходи до прозореца. Снегът бе преминал в лапавица. Видя някаква лимузина да се завърта на Пенсилвания Авеню и се вслуша в мокрия звук, с който лапавицата падаше по перваза на прозореца.

Върна се при писалището си и насочи вниманието си върху дясната половина на листа. Тя все още беше празна. Затвори очи, облегна се на стола и се замисли. Какво бе онова, което Риордан не бе проследил докрай? Какъв пропуск бе допуснала полицията? Седя така близо половин час, после се наведе и написа една-единствена дума: Бутилката.

В Джон Доу бяха намерени две неща — големият нож и бутилката. Полицията вече бе научила всичко, което можеше да се научи за ножа, но бутилката все още продължаваше да остава голямото неизвестно в уравнението. Риордан щеше да нареди да анализират нейното съдържание, но може би самата бутилка заслужаваше повече внимание. Спомняше си отлично — беше му се сторила скъпа или най-малкото необичайна. Може би си струваше да вземе нейни снимки и да прати няколко от хората си да научат нещо повече за нея.

Следващото, което написа, бе: „Комфорт Ин“.Помнеше, че бе попитал Риордан дали Джон Доу се е обаждал по телефона от стаята си в мотела, но не помнеше да е получавал отговор. Което можеше да означава, че не е имало разговори, но трябваше да се увери лично. Защото, мислеше си той, докато гледаше късичкия списък, и без това нещата, за които би могъл да се захване, не бяха много.

13.

Ласитър се събуди от някакъв звън и облак ослепителна светлина — плътна стена с такава яркост, че той се отдръпна от нея и закри очите си с ръка, докато се надигаше от леглото. Телефонът продължаваше да чурулика, така че подобно на изненадан от слънцето вампир той залитна напред със затворени очи. Намери опипом телефона, хвана слушалката, вдигна я, прочисти гърло и измърмори:

— Да?

Човекът от другата страна за момент не каза нищо, после попита:

— Спеше ли? — беше Риордан.

— Не — излъга машинално. И сам не можеше да обясни защо, но винаги, когато телефонът го събуждаше, отричаше, че е спял. Дори да беше в три сутринта, чувстваше необяснима вина, сякаш светът бе в правото си да очаква от него винаги да е нащрек. Щом звънящият не спеше, тогава и той можеше да бъде буден.

— Сигурен ли си?

— Да… Колко е часът?