Сянката на Бога
Шрифт:
Вече беше чужд, беше просто посетител в дома на Светия отец, но подробното познаване на тайните на тази сграда — текстурата на боята, копринено гладкия месинг на балюстрадата, особения начин, по който светлината падаше на успоредници по мраморния под — бе достатъчно, за да го разчувства до крайност.
Винаги бе смятал, че ще прекара по-голямата част от живота си зад стените на Ватикана. В библиотеката. Преподавайки в някой от университетите на Църквата. В точно тази сграда. Беше достатъчно амбициозен, за да си мечтае дори за червената шапка на кардинал.
Вместо това бе прекарал последното десетилетие сред вярващите в Монтекастело, където „паството“ му се състоеше от собственици на магазини, ратаи и дребни предприемачи.
Беше защитил докторат по канонично право и знаеше в най-големи подробности механизмите на действие във Ватикана. Беше работил в продължение на няколко години за Светата конгрегация за доктрината на вярата, а по-късно и в Държавния секретариат. Беше изпълнявал задълженията си по достоен за възхищение начин, страстно, интелигентно и най-вече ефикасно, така че на него бяха започнали да гледат като на изгряваща звезда. Изпратиха го на обичайната международна школовка, първо като помощник-секретар на апостолическия нунций в Мексико, а след това в Аржентина. Всички бяха убедени, че един ден и той ще стане нунций — посланик на папата.
Но не бе писано да се сбъдне. Успя да си спечели неодобрението на Курията, защото оглави демонстрантите срещу бруталния военен режим в Буенос Айрес. Захвана се да иска от аржентинското правителство и полиция информация за изчезнали граждани, продължи с интервюта за чуждестранната преса, които бяха толкова експлозивни, че се наложи размяната на дипломатически ноти. И то не веднъж, а два пъти.
Когато избраха Йоан Павел Втори за папа, веднага се разбра, че Ватикана няма да толерира нито секунда повече политическия активизъм на свещеници от рода на Ацети. Новият папа бе доминиканец, поляк консерватор от Студената война, за когото „социалната справедливост“ бе работа на миряните, а не на клира.
Много пъти в историята доминиканци и йезуити бяха преследвали съвсем различни цели. По тази причина не бе никак изненадващо, че Обществото на Исус попадна под критика. Целият орден бе сгълчан от папата за „липса на уравновесеност“, което означаваше, че повече се занимава с политика, отколкото служи на Църквата.
Отец Ацети се възмути от критиката. Макар четвъртата клетва на йезуитите да бе подчинение на папата, той се опълчи и срещу нея. Как е възможно да бъдеш свещеник и да не застанеш на страната на бедните? В неофициален разговор с американски репортер в Буенос Айрес Ацети подчерта, че според него папата не е срещу политическия, а срещу съвсем друг вид активизъм. Ако беше спрял дотук, може би щеше да му се размине, но той реши да уточни мисълта си. И за да няма никакво съмнение какво точно е имал предвид, каза: „по-конкретно, окуражава се антикомунистическата дейност, като при това не се толерират изказвания срещу фашизма, въпреки хилядите му жертви.“
След два дни думите му бяха публикувани — повече или по-малко дословно, не че това имаше някакво значение — в „Крисчън сайънс монитор“ редом с негова снимка начело на демонстрация на Плаца де Майо. Под снимката бе поместено името му и една-единствена дума: „Схизма 4 ?“.
При създалите се обстоятелства Ацети трябваше да се радва, че не го отлъчиха. Вместо това го извикаха във Ватикана и — на практика — го лишиха от сан. За назидание на останалите го изпратиха в енория толкова малка, отдалечена и незначителна, че никой не можа да му каже къде точно се намира. Някои смятаха, че е някъде край Орвието. Или може би Губио? Със сигурност из Умбрия, но къде? Накрая намери сам мястото с помощта на карта — точица, северно от Тоди. Беше прекарал десет години там, без кракът му да стъпи извън градчето. Кариерата му бе смачкана до практиката
4
Отцепване, разединение от черковно естество. — Б.пр.
Всичко това бе станало преди години…
Отец Ацети влезе в преддверието, което си спомняше така добре. Проста стая с две дървени пейки, антично писалище и разпятие на стената. Пропелер на тавана, който се въртеше бавно и раздвижваше горещината.
Секретарят го нямаше. Писалището беше разчистено от документи. Крилати тостери тихо плуваха по екрана на персоналния компютър. Ацети потърси с поглед звънец, за да обяви присъствието си, но не видя такъв и реши деликатно да се прокашля, като за по-сигурно попита: „Има ли някой?“. Накрая седна на една от скамейките. Извади броеницата си и започна безмълвно да се моли.
Беше на дванайсетото мънисто, когато от кабинета на кардинала излезе свещеник в бяло расо, видя го и застина.
— Мога ли да ви помогна с нещо, отче?
— Grazie — каза Ацети и скочи.
Свещеникът му подаде ръка с думите:
— Донато Маджио.
— Ацети. ДжулиоАцети… от Монтекастело. — И като видя, че отец Маджио безпомощно сбърчва вежди, услужливо подсказа: — В Умбрия.
— О-о… естествено. — После замълчаха, разглеждайки се един друг с известно притеснение. Накрая Маджио седна зад писалището си: — Какво мога да направя за вас?
Ацети прочисти гърло:
— Вие ли сте секретарят на кардинала? — попита той.
Маджио поклати глава и се усмихна:
— Не, замествам го за две седмици. Тук е доста напрегнато. Всичко се променя. Всъщност аз съм помощник-архивар.
Ацети кимна и завъртя шапката в ръцете си. Можеше и сам да се досети за истинската длъжност на Маджио. И след двайсет години в главата му веднага изникна фразата „книжен плъх“. Така наричаха онези, които обичаха да се ровят дълбоко из архивите, за да измъкнат отнякъде някой стар пергамент или текстове, отнасящи се до кардинали, епископи и професори във ватиканските университети. Маджио имаше характерния за този човешки вид червен капещ нос и късогледи очи. Бяха нужни само няколко години — в комбинация с лошото осветление, мухъла и застоялия въздух — и всички ставаха еднакви.
— Така-а… — проточи Маджио, леко намръщен. — Та какво мога да направя за вас, отче? — Беше поразочарован, че свещеникът не бе пожелал да попита защо е „напрегнато“ и какви са „промените“, за които бе споменал. В този случай Маджио щеше да намекне за здравословното състояние на папата и да види как очите на непознатия се разширяват от изненада. Но отецът изглеждаше потънал в грижите си, каквито и да бяха те, така че Маджио трябваше да повтори въпроса си: — С какво мога да ви помогна?
— Дошъл съм да се видя с кардинала.
Маджио поклати глава:
— Съжалявам…
— Но това е urgente! — настоя Ацети и като видя съмнението върху лицето на Маджио, побърза да допълни: — Става дума за заплаха срещу вярата.
Книжният плъх се поусмихна:
— Той е много зает, отче. Сигурно знаете това.
— Знам. Само че…
— Всеки може да ви го каже: трябва да си насрочите среща предварително. — И служителят продължи монотонно, описвайки цялата процедура. Ацети трябвало да се посъветва с монсиньора, отговарящ за епархията. Но понеже не го е направил и след като вече е в Рим… можело да говори с някой от по-старшите служители към канцеларията, пред когото да изложи естеството на проблема. И ако след това се прецени за уместно, може да се назначи среща. Но при всички положения щяло да отнеме седмици. А може би и по-дълго. Така че… едно писмовероятно би опростило нещата…