Сянката на Бога
Шрифт:
— Джулио…Може би аз мога да помогна?
Ацети поклати глава.
— Не, освен ако можете да въздействате на кардинала. Иначе… — Сви рамене.
Монсиньор направи всичко, което беше по силите му. Вложи целия си личен чар. Събра цялата си убедителност. Събеседва с Ацети като с висш духовник. Опита се да му припомни — беше убеден, че Ацети го знае, при това по-добре от повечето хора — как се правят тези неща. Напомни му, че има канали за действие и процедури, които са задължителни. Формалности, въздъхна той. Изтъкна — Ацети беше наясно — колко ценно е понякога времето на кардинала и колко разбираемо е желанието на
— No, grazie. Molto grazie.
Накрая монсиньор премина в атака. „Ацети, ти не изпълняваш задълженията си! Изоставил си поверената ти църква! Знаеш ли, че междувременно имаше кръщене и опело? Не може това, за което си дошъл, да е по-важно! Известно ли ти е, че хората вече шушукат?“
После смени тактиката. Започна да го уговаря. Опита се да го убеди, че ако сподели тайната си с него, той ще се опита да му ходатайства. Подхвърли, че кардиналът може би изобщо не е разбрал, че чака пред вратата му.
Но Ацети упорито поклати глава:
— Няма да кажа на никого, с изключение на кардинала.
Накрая монсиньор гневно скочи.
— Щом толкова настояваш, Джулио…
Ацети се помъчи да намери думи, които биха угасили гнева на монсиньор, но преди да отвори уста, Донато Маджио надникна в преддверието.
— Кардиналът ще те приеме сега — обяви той.
Орсини явно бе решил, че това е най-лесният начин да се отърве от посетителя.
Стефано Орсини седеше зад огромно дървено писалище. Черното му расо бе обточено с алена лента, а на главата му бе цъфнала кардиналска шапчица. Беше едър, с отпусната кожа, месесто лице и огромни кафяви очи. Очи на куче, на голямо куче, при това недружелюбно. Когато долови миризмата на свещеника, чертите му за миг се изопнаха, после вдигна поглед.
— Джулио — изрече той, — колко се радвам да те видя! Седни. Съобщиха ми, че чакаш отдавна.
— Ваше Преосвещенство… — Отец Ацети приседна на ръба на тапицирания стол с облегалки за ръцете и изчака отец Маджио да излезе от кабинета. В главата му се прескачаха думите, които толкова бе репетирал. После видя, че вместо да излезе, Маджио сяда на един стол до вратата и кръстосва крака. Ацети деликатно се изкашля.
— Е? — подкани го кардиналът.
Ацети погледна изразително в посока на отец Маджио. Кардиналът отмести очи от единия към другия и обратно. После поклати глава и каза:
— Той е мой помощник, Джулио. — Ацети кимна. — Така че ще остане. — Ацети кимна отново. Виждаше, че кардиналът губи търпение. — За помилванели си дошъл? — попита той с пренебрежение. — Сигурно ти е дотегнал провинциалният живот?
Ацети чу отец Маджио да се подхилва зад гърба му. Беше му безразлично. Тогава осъзна, че провинцията му е отнела нещо безвъзвратно — амбицията. Колкото и трагично да му се стори, почувства, че все пак не е като да загубиш крак. По-скоро приличаше на изцеряване от треска. Погледът му обходи кабинета на Орсини. Въпреки първоначалната носталгия нищо не би могло да го изкуши да се върне към интригите на Ватикана. В Монтекастело бе намерил нещо много по-ценно от амбицията.
Беше открил вярата.
Разбира се, не можеше да сподели това с Орсини. Макар че самият кардинал бе рядка птица — той бе от искрено вярващите, страстен и непреклонен войник на кръста. Но Ацети знаеше, че Орсини изобщо не се интересува от душата му. Онова, от което се интересуваше,
— Не. Не съм тук заради себе си. — Ацети погледна Орсини в хищните очи. — Има нещо, което Църквата трябва да знае. — Поколеба се за миг: — Нещо, което може да…
Кардиналът вдигна предупредително ръка и му предложи студената си усмивка.
— Джулио… моля те!Спести ми интродукцията.
Отец Ацети кимна. Погледна неспокойно към отец Маджио, забравил напълно изложението, толкова старателно подготвяно в продължение на цяла седмица. Трябваше му обаче само миг, за да се ориентира във вихрушката от думи в главата си, после заговори:
— Чух изповед… Чух изповед, от която сърцето ми направо спря.
4.
В дните, които последваха, кардинал Орсини бе изпълнен с безпокойства.
Безпокоеше се за Човека. Тревожеше се за Бога. Питаше се какво трябва да направи. Какво изобщо би могло да се направи? Последиците от изповедта на доктор Барези бяха толкова дълбоки, че за пръв път в живота си Орсини почувства непосилната тежест на товара, който му бяха прехвърлили. Явно беше, че проблемът трябва да бъде отнесен до папата, но папата бе на себе си само от време на време — съзнанието му се включваше и изключваше като слаб радиосигнал. Подобно бреме… просто би могло окончателно да го довърши.
Самият проблем значително се усложняваше от изолацията, която предполагаше. Орсини не виждаше с кого би могъл да го сподели. Всъщност единственият друг човек във Ватикана в течение на кризата бе отец Маджио — факт, за който трябваше да вини само себе си. Ацети ясно бе показал, че не иска свидетел на разговора им. „Той е мой помощник, Джулио, така че ще остане“, бе настоял Орсини.
Защо го бе казал? Защото, укори той себе си, прекарваш много време във Ватикана и малко извън него — в света. Защото си арогантен човек, който не може да допусне мисълта, че някакъв си енорийски свещеник може да сподели нещо интересно… И в резултат единственият ти довереник се оказва Донато Маджио.
Донато Маджио.Самата мисъл го накара да изпъшка. Маджио беше помощник-архивар и чиновник, който не се свенеше да изказва открито теологическите си възгледи. Традиционалист, който се моли (на висок глас) за „по-мускулест католицизъм“. Неведнъж го бяха чували да говори за „истинска меса“ — това, разбира се, беше неособено старателно прикрита форма на критика срещу реформите от Ватикана–2.
Но ако Тридентинският 5 ритуал е „истинската меса“ — само защото проповедта е на латински и свещеникът е с гръб към конгрегацията — тогава новата меса е измама. А следователно и богохулство.
5
Става дума за 19-ия екуменически събор на римокатолическата църква (1545–1563) в Трент, изключително важен с всеобхватните си декрети по вътрешната реформа на Църквата и дефиниции, разясняващи всяка оспорвана от протестантите доктрина. Въпреки вътрешните ежби, външната опасност и двете дълги прекъсвания в хода на работата му, този събор изиграва ключова роля в съживяването на римокатолическата църква в много части на Европа. — Б.пр.