Сянката на Бога
Шрифт:
Отец Ацети слушаше, барабанейки с пръсти по периферията на шапката си. И преди го бяха обвинявали в арогантност и в склонност да гледа на собствените си безпокойства като на най-важни. Но в този случай? Не! Никакъв посредник не би могъл да свърши работа, а още по-малко писмо. Беше тук, за да говори с кардинала. С тозикардинал.
— Ще почакам — каза той, върна се при пейката и седна.
— Опасявам се, че не ме разбрахте — анемично се усмихна Маджио. — Кардиналът не е в състояние да се среща с всеки, пожелал да го види. Това просто не е възможно.
—
И зачака.
Всяка сутрин Ацети идваше в катедралата „Свети Петър“ в седем сутринта. Казваше молитвите си, сядаше на пейката до световно известната статуя на Свети Петър и започваше да гледа вярващите, наредили се на опашка, за да целунат бронзовото ходило на великия апостол. Векове целувки бяха изтрили оформените поотделно пръсти и сега цялата предна част на ходилото бе излъскана и се сливаше с основата. Дори подметката на сандала вече се бе заличила.
В осем часа Ацети изкачваше стъпалата до преддверието на третия етаж и съобщаваше името си на неизменно облечения в бяло отец Маджио. И всеки ден Маджио кимваше студено, след което записваше с ъгловатия си почерк името на Ацети в дневника. После провинциалният свещеник заемаше мястото си на пейката и оставаше на нея цял ден. В пет часа — канцеларията на кардинала затваряше тогава — той слизаше по обратния път, минаваше през Колонадата на Бернини и излизаше през Портата на Света Ана.
Докато чакаше, разполагаше с предостатъчно време, за да размишлява за човека, с когото бе дошъл да разговаря. Помнеше Орсини още от университетските им години младеж с едро и непохватно тяло, така странно контрастиращо с острия му аналитичен ум. Гениалността на Орсини бе студена и някак… подобна на лазер, лишена от състрадателност или дори привиден интерес към мнението на околните.
Единствената му страст бе Църквата и в преследване на тази ги страст той просто прегазваше всеки, изпречил се на пътя му. Издигането му в йерархията на Ватикана бе предсказуемо и бързо. Никой не се изненада, когато един ден го направиха глава на Конгрегацията за защита на вярата. Длъжността в известен смисъл си бе полицейска, а Орсини имаше душа на полицай. Напомняше на Ацети с нещо Жавер — безсърдечния полицай от „Клетниците“, неуморим й безмилостен. Вкаменена добродетел.
Разбира се, подобни хора бяха необходими, а Орсини бе идеалният човек, с когото да сподели изповедта на доктор Барези. Той щеше да знае какво да се направи и да се погрижи да бъде сторено.
Ацети не искаше да разсъждава по този въпрос. За онова, което може би щяха да направят или, по-точно, щеше да се наложи да направят. И много често прибягваше към молитвата, за да отклони мислите си, неволно насочили се натам.
Вечерите прекарваше на stazione.Още след първата нощ бе установил, че ако остави кръглата си шапка на цимента до пейката, на която спеше, на сутринта може да намери няколко хиляди лирети в нея. Спеше неспокойно, но никой не му обръщаше внимание. На сутринта се измиваше в тоалетната, прибираше милостинята, отиваше в близкото заведение и
На четвъртия ден отец Маджио престана да бъде вежлив. Не поздрави и се държа така, сякаш отец Ацети изобщо не съществуваше. Междувременно идваха други подчинени на кардинала и питаха с какво могат да помогнат. Вежливо, но твърдо Ацети отхвърляше услугите им, като заявяваше, че онова, за което е дошъл, може да бъде споделено само с il cardinale.
От време на време някой подаваше глава през вратата, за да види побъркания свещеник, после бързо изчезваше. Всички шушукаха и Ацети често дочуваше откъслечни фрази. Първоначално в забележките се долавяше известно любопитство. Постепенно служителите започнаха да се изнервят и накрая в гласовете им зазвуча нескривана досада.
„Какво иска този?“
„Да говори с кардинала?“
„Невъзможно!“
„Естествено!“
Малко по малко отец Ацети се превърна от дразнител в притеснител. По съвсем прозаична причина, защото въпреки сутрешните опити за лична хигиена вече започваше да мирише. Което обстоятелство безкрайно го притесняваше, защото той бе по природа чист. Принуди се обаче да изтърпи падението, тъй като нямаше друг избор. Мръсотията постепенно запълваше гънките и порите на кожата му и се напластяваше по дрехите. Косата му вече бе съвсем сплъстена.
Направи няколко опита да се изкъпе нощем, когато мъжката тоалетна оставаше за по-дълго празна, но все се появяваше някой. Хората намираха за крайно забавно да спрат и да погледат какво прави един свещеник в обществена тоалетна.
Макар че преодоля съвсем естественото чувство на срам, така и нищо не се получи. Умивалниците бяха малки, водата — студена, а евтиният сапун не правеше никаква пяна. На всичкото отгоре нямаше кърпи, а само сешоари с горещ въздух. Така че, каквито и старания да полагаше отец Ацети, колкото и акробатично да извиваше тялото си, имаше части от него, които просто не можеха да бъдат изсушени, без да направи сцена. Затова мръсотията продължаваше да се лепи по него. За пръв път в живота си разбра какво означава да си бездомен.
„Не можем ли да го махнем оттук?“, попита накрая някой. На шестия ден вече го обсъждаха открито, сякаш бе чужденец или животно, неспособно да разбере, че си говорят за него. Държаха се, като че ли изобщо го нямаше.
Но Ацети не се обезсърчи. Започнеше ли да го спохожда отчаянието, достатъчно му бе да си припомни думите на Барези. Не можеше, нямаше да допусне да се върне в Монтекастело като единствения посветен в тайната на неговата изповед. Пред тази перспектива той по-скоро бе готов да чака вечно.
На седмия ден от Тоди пристигна монсиньор Кардоне и седна до него.
Съсухреният крехък старец не проговори повече от минута. Беше вторачил черните си живи очи в стената отсреща и мълчаливо гледаше изпод посивелите си вежди. Накрая леко се усмихна и сложи ръка върху коляното на отец Ацети.
— Казаха ми, че си тук.
— А-а… — Ацети остави впечатлението, че до този момент е изпитвал любопитство какво именно е довело монсиньор — любопитство, което вече е задоволено.