Тай-пан
Шрифт:
— Не се предавай, тай-пан!
— Никога! Обичам те, съпруго!
И ураганът връхлетя върху тях.
Петдесета глава
Слънцето се показа в небето и разпръсна топлината си над опустошения град и оцелялото пристанище.
Кълъм намери баща си сред развалините на резиденцията. Струан се бе приютил в един ъгъл на северния апартамент и в ръцете му беше изтощеното китайско момиче. Кълъм недоумяваше как баща му е могъл да я обича — според него тя не бе красива.
Но
Кълъм напусна стаята, слезе по полуразрушената стълба и излезе навън, където го облъхна приятен източен бриз.
Тес го очакваше. Когато го видя да поклаща глава безпомощно, очите й се напълниха със сълзи и тя пое ръката му. Те напуснаха Хепи вели, като тръгнаха по Куинс роуд. Нищо не видяха по пътя си.
Новият град бе в развалини. Навсякъде безразборно бяха разпръснати всякакви отломъци. Но тук-там още се виждаха оцелели здания. Едни от тях изглеждаха като безжизнени черупки, други бяха слабо повредени. Брегът бе оживен. Хора бързаха нагоре-надолу или стояха на групи и разглеждаха съкрушени руините, в които бяха превърнати домовете им, търговските и стопанските сгради. Мнозина наблюдаваха други групи от хора, които се опитваха да спасят каквото могат от собствеността си или да поправят каквото бе възможно. Трети на столове и масички въртяха вече търговията си. Просяците също. Войнишки патрули стояха на стратегически места, за да предотвратяват неизбежни грабежи. Но странно, имаше много малко крадци.
Сампани и джонки ловяха риба в спокойното пристанище сред плаващите остатъци от разрушени лодки. Други пристигаха, като водеха със себе си нови заселници. Процесията на китайци от брега нагоре към Тай Пинг Шан бе отново започнала.
Над могилата се издигаше дим. Имаше няколко огньове сред развалините на бордеите. Но под дима индустрията работеше трескаво. Ресторанти, чайни, магазини с хранителни стоки, улични търговци правеха отново своя бизнес, докато обикновените жители чукаха, режеха дъски, копаеха, ремонтираха домовете си или започваха нови строежи, като благославяха своя джос, задето са останали живи.
— Погледни, Кълъм, мили! — каза Тес. Те бяха близо до дока.
Кълъм бе отпаднал, мозъкът му едва функционираше. Той погледна накъдето сочеше Тес. На могилата техният почти завършен дом бе останал без покрив и бе отместен от основите си.
— О, скъпи! — каза тя. — Какво ще правим сега?
Той не отговори. Страхът й нарастваше, като чувстваше тревогата му.
— Хайде, любов моя. Да отидем в хотела, после на „Уайт уич“. Хайде, любов моя!
Скинър се затича към тях. Лицето му бе мрачно, дрехите му — разкъсани и мръсни.
— Извини ме, мистър Кълъм. Къде е тай-пан?
— Какво?
— Тай-пан. Знаеш ли къде е? Трябва веднага да го видя.
Кълъм не отговори.
— Той… той е мъртъв — обади се Тес.
— А?
— Мъртъв е, мистър Скинър. Ние, аз и Кълъм, го видяхме. Мъртъв е. Във фабриката.
— О, господи, не! — каза Скинър със сподавен глас. Проклетата ми „съдба!“ — помисли той.
Той промърмори съболезнования и се върна в печатницата си при разрушената машина.
— Ти си издател собственик! — извика той. — На какво?
Той ритна с крак купчина отломъци, без да обръща внимание на работниците си, които търпеливо стояха настрана. Защо, по дяволите, трябваше да умре точно сега?
Той крещя още няколко минути, после седна на един висок стол.
— Какво ще правиш? Съвземи се! Помисли!
„Добре — каза си, — първо трябва да продължа издаването на вестника. Специално издание. Как? На ръчна преса. Да, ръчна преса. Имаш работна ръка и можеш да го направиш. След това?“
Погледна към работниците, които го наблюдаваха.
„След това ще си затваряш устата. Издаваш вестника, отиваш при безпомощния млад идиот Кълъм и го убеждаваш да вложи пари за купуването на нова преса. Можеш лесно да го продумаш. Да. И си затваряш устата.“
Влезе Блоър. Лицето му бе безжизнено.
— Добро утро — каза той. — Каква ужасна бъркотия! Стоянките изчезнаха. Конюшнята също. Всичко. Загубих четири коня — скопения кон също, по дяволите!
— Тай-пан е мъртъв.
— О, Господи! — Блоър се облегна на разбитата врата. — Това е ужасно! О, няма значение, мисля, че всичко бе твърде хубаво, за да бъде вечно.
— А?
— Хонконг, конният клуб — всичко! Това погреба всичко. Така е. Колонията е опустошена. Този нов глупак Уолън ще се оглежда на около и ще се смее глупашки. Няма надежда без тай-пан. Харесвах този човек, дявол да го вземе!
— Той те изпрати при мене, нали? Да ми предадеш посланието?
— Не — каза Блоър. Тай-пан бе го заклел да пази това в тайна.
Тайната си е тайна.
— Бедният! Може би е по-добре, че не остана жив, за да види края на колонията.
Скинър го хвана под ръка и посочи към пристанището.
— Какво има там?!
— А? Пристанище, за бога!
— Бедата е, че хората не използват главите и очите си. Флотата е оцеляла — и всички търговци! Загубихме само една фрегата. Но ще я ремонтираме и тя ще бъде на вода след една седмица. Същото е положението с „Рестинг клауд“. „Бостон принсес“ се разби в Каулуун. Но това е всичко. Не разбираш ли? Най-страшният тайфун, кой то историята познава, постави Хонконг на изпитание. Но флотата оцеля и продължава да развява флаговете си с милостта на Бога. Тайфунът бе голям джос. Мислиш, че адмиралът няма да разбере? Смяташ ли, че твърдоглавият Кънингтън, каквото и да мисли този смахнат генерал, не знае, че мощта на нашата флота е запазена? Морската мощ, бога ми!
— Господи! Наистина ли мислиш така?
Скинър бе вече влязъл и разчистваше пътя пред себе си. Той седна, намери перо, мастило и хартия и започна да пише.
— Наистина ли мислиш така?
— Ако бях на твое място, щях да започна да правя планове за ново обзавеждане на конюшнята. Искаш ли да обявя във вестника, че следващата среща ще бъде по обявения график?
— Абсолютно. О, много добре! Да. — Блоър помисли за момент. — Ще направим специално надбягване. Най-голямата парична на града за годината — последно надбягване за сезона. На името на тай-пан.