Тай-пан
Шрифт:
— Не, сър.
— И тук е половината беда, поне така ни казват. Те са манчу. От Манджурия. Диви варвари, живеещи на север от Великата стена. Те управляват Китай от двеста години или поне така твърдят. Сигурно ни мислят за глупаци. Казано ни е, че съществува огромна стена — като стената на Адриан — фортификация, обхващаща целия север на Китай за защита на дивите племена. Твърдят, че дължината е три и половина хиляди мили, височината — четиридесет фута, а дебелината — тридесет фута, и в горната си част била достатъчно широка
— Аз вярвам в съществуването й — каза Струан.
— Хайде стига, Дърк — каза Лонгстаф. — Не е възможно такава фортификация да бъде построена преди две хиляди години.
— Легендата разказва, Кълъм, че всеки трети мъж в Китай е бил мобилизиран да работи на стената. Била построена за десет години. Говори се, че милиони са загинали и били погребани в стената. Техните духове също я пазят.
Кълъм се ухили.
— Ако наистина е толкова грамадна, татко, манчу никога не биха намерили пролука в нея. Тя просто не може да съществува.
— Според легендата манчу са проникнали през стената с измама. Китайският генерал, който отговарял за стената, продал собствения си народ.
— Това е повече от вероятно — каза Лонгстаф с неудоволствие. — Тези ориенталци нямат никакво чувство за достойнство, нали? Генералът е мислел, че ще може да узурпира трона, като използва неприятеля. Но манчу го използвали, след което го ликвидирали. Във всеки случай така говорят.
— Бива си я историята, сър — каза Кълъм.
Погледът на Струан стана твърд.
— Добре ще е да свикнеш със странните истории, Кълъм. А също и с една нова мисъл — китайците имат цивилизация от пет хиляди години. Книги, печатарски преси, изкуство, поети, правителство, коприна, чай, барут и още хиляди други неща. От хиляди години. Ние сме цивилизовани от петстотин години. Ако изобщо можем да се наречем такива.
На вратата се почука. Хорацио влезе забързано.
— Викали сте ме, Ваше превъзходителство?
— Да. Искам незабавно да преведете това на китайски и да го изпратите по специален куриер. Изпратете и копие на мистър Скинър за публикуване.
— Слушам, сър. — Хорацио взе писмото и се обърна към Струан: — Опечален съм да науча ужасните новини, мистър Струан.
— Благодаря ви. Това е синът ми Кълъм. Хорацио Синклер.
Те се ръкуваха и от пръв поглед си допаднаха. Хорацио прочете писмото.
— Няма да ми отнеме много време да добавя правилните любезности, сър.
— Негово превъзходителство иска писмото да звучи точно по такъв начин — каза Струан. — Без изменения.
Хорацио зина от изумление. Кимна слабо.
— Да, ще го, хм, направя веднага. Но Тай-сен никога няма да го приеме, мистър Струан. Никога. Ваше превъзходителство! Престижът му би паднал невероятно.
Лонгстаф
— Престиж? Ще му покажа аз престиж на дяволския езичник, пусто да остане. Поздравете адмирала от мен и го помолете да изпрати писмото с линеен крайцер до Уампоа със заповед незабавно продължи за Кантон, в случай че не бъде прието веднага!
— Слушам, сър!
— Нямало да го приеме, виж ти! — каза Лонгстаф, след като Хорацио беше излязъл. — Какво оскърбително високомерие. Те всичките са езичници и варвари. Всичките до един. Китайци. Манчу. Те не познават справедливостта, а незачитането им на човешкия живот е невероятно. Продават дъщери, братя, сестри. Невероятно.
Кълъм внезапно помисли за майка си и братята си и за начина, по който умряха. Воднистото повръщане и изпражнения, зловонието и конвулсиите, агонията, хлътналите очи и спазмите. И пак конвулсии, и пак зловоние, а после — борба за всеки дъх и смърт. А след смъртта — внезапни спазми на мускулите. Майка му, починала преди час, изведнъж се обръща на леглото, отваряйки мъртва уста, отваряйки мъртви очи.
От стария страх започна да му се повдига и той заопипва мислите си за нещо, което да го отвлече, каквото и да било, да го изтръгне от ужаса.
— Относно разпродажбите на земята, сър. Първо, земята трябва да бъде измерена. Кой ще направи това, сър?
— Ще намерим някой, не се безпокойте.
— Може би Глесинг — предложи Струан. — Той има опит в картографирането.
— Добра идея. Ще поговоря с адмирала. Отлично.
— Бихте могли да обсъдите назоваването на брега, откъдето бе издигнато знамето, като „Глесинг пойнт“.
Защото добрите врагове са ценни, помисли Струан. А пък аз си имам нещо наум за Глесинг. Той би умрял, за да защити „Глесинг пойнт“, а това означава и Хонконг.
— Ще достави удоволствие на флота — каза Струан. — Просто една идея.
— Идеята е добра. Радвам се, че я предложихте.
— Е мисля, че е време да се връщаме на нашия кораб — каза Струан — Беше уморен. А имаше да върши още много.
Айзък Пери стоеше на квартердека на „Тъндър клауд“ и наблюдаваше как пехотинците претърсват брезентите, спасителните лодки и раклите за дрехи. Той ненавиждаше пехотинците и флотските офицери. Някога го бяха вербували за флота.
— На борда няма дезертьори — каза той отново.
— Разбира се — отвърна младият офицер.
— Моля, заповядайте на хората ви да не създават такава бъркотия. Ще ни трябва цяла вахта да почистим след тях.
— Вашият кораб би бил ценен трофей, капитан Пери. Корабът и товарът — захили се офицерът.
Пери хвърли поглед към Макей, който беше на мостика под въоръжена стража. Ти си мъртвец, Макей, помисли Пери, ако си вмъкнал Рамзи на кораба.
— Лодка при прохода на кърмата — извика третият помощник. — Собственикът се качва на борда.