Тай-пан
Шрифт:
Пери се втурна да посрещне Струан.
— Те мислят, че имаме дезертьор на борда, сър.
— Знам — отвърна Струан, като стъпи на палубата. — Защо боцманът ми е под стража? — обърна се той към арогантния млад офицер с опасно раздразнение в гласа си.
— Просто като предпазна мярка. Той е роднина на Рамзи и…
— По дяволите предпазните мерки! Той е невинен до доказване на вината му, пусто да остане — изрева Струан. — Вие сте тук да претърсвате, а не да тормозите и да арестувате хората ми.
— Нищо
— Бог да ти е на помощ, ако е — каза Струан. — Вие сте задържан на кораба до следващата ми заповед. Слезте долу!
— Слушам, сър — отвърна Макей и изчезна.
— В името на кръвта Христова, Айзък! — вбеси се Струан. — Предполага се, че вие сте капитанът на този кораб. Според кой закон Кралският флот може да арестува човек без заповед като предпазна мярка?
— Според никой, сър. — Пери трепна и предпочете да не спори.
— Измитайте се от кораба ми. Уволнен сте!
Пери побеля.
— Но, сър…
— До залез — слънце да си напуснал моя кораб — Струан се насочи към прохода водеше към вътрешността на кораба. — Хайде, Кълъм.
Кълъм се изравни със Струан в коридора към главната каюта.
— Това не е честно — каза той. — Съвсем не е честно. Капитан и е най-добрият ти капитан. Поне така си казвал.
— Беше, сине — отвърна Струан. — Но не защищава интересите на хората си. Освен това се бои. Не знам от какво. Но уплашените са опасни и ние нямаме полза от тях.
— Но те не направиха нищо на Макей.
— Първият закон за моите капитани е да защитят кораба си. Вторият — хората си. Тогава и те ще го пазят. Можеш да командваш един кораб сам, но не можеш да го накараш сам да плава.
— Пери не е направил нищо лошо.
— Той позволи на флота да постави Макей под стража незаконно, да му се не види — каза остро Струан. — Един капитан трябва да знае повече, отколкото да управлява кораб, за бога! Айзък трябваше да се опълчи срещу това пале. Той се страхуваше и не подкрепи един от хората си във важен момент. Следващия път може да предаде кораба. Няма да рискувам.
— Но той ти служи от години. Това не се ли брои?
— Да. Това означава, че в продължение на години сме имали късмет. Сега не му вярвам. Така че той напуска и точка! — Струан отвори вратата на каютата.
Роб се беше разположил зад бюрото, загледан през един от кърмовите прозорци. По земята бяха разхвърляни кутии, чекмеджета, детски дрешки и играчки. Сара, жената на Роб, се бе свила в едно от креслата и дремеше. Беше дребна жена в напреднала бременност. В съня лицето й бе уморено и сбръчкано. Когато Роб забеляза Струан и Кълъм, се опита неуспешно да изобрази усмивка.
— Здравей, Дърк. Кълъм.
— Здравей, Роб.
За два дена е остарял с десет години,
— Здравей, Дърк. — Тя тежко се надигна и се запъти към вратата. 3дравей, Кълъм.
— Как си, лельо Сара?
— Уморена съм, мило. Много уморена. Мразя да съм на кораб. Искате ли чай?
— Не, благодаря.
Роб наблюдаваше Сара с тревога.
— Какво бих могъл да кажа?
— Нищо, Роби. Те са мъртви, ние сме живи и това е.
— Това ли е, Дърк? — Сините очи на Сара гледаха твърдо. Тя приглади червеникавата си коса и опъна дългата си зелена рокля с турнюр. — Това ли е?
— Аха. Ще ни извиниш ли, Сара? Искам да поговоря с Роб.
— Да, разбира се. — Тя погледна мъжа си и го презря за слабостта му. — Ние заминаваме, Дърк. Напускаме Ориента. За добро. Твърдо съм решена. Отдадох на „Струан и компания“ пет години от живота си и едно дете. Сега е време да си вървя.
— Това е мъдро решение, Сара. Напоследък Ориентът не е място за семейства. След година, като застроим Хонконг, е, тогава ще бъде много хубаво.
— За някои може би, но не и за нас. Не и за моя Роди или Карин, или Наоми, или Джейми. Нито за мен. Ние никога няма да живеем на Хонконг. — Тя излезе.
— Купи ли опиум, Роб?
— Купих малко. Похарчих всичките ни пари и заех около сто хиляди — не знам точно колко. Цените не са паднали много. После, хм, загубих интерес.
Ето ни още по-дълбоко в блатото, помисли Струан.
— Защо точно нашето семейство? Това е ужасно, ужасно — каза Роб с измъчен глас. — Защо цялото ни семейство?
— Джос.
— Тегли му една на „джос“. — Роб се втренчи във вратата на каютата. — Брок иска да те види колкото е възможно по-скоро.
— Защо?
— Не каза.
Струан седна и за момент разхлаби ботуша си. Замисли се за Брок. После каза:
— Направих Кълъм съдружник.
— Хубаво — отвърна Роб. Но гласът му беше безразличен. Все още гледаше вратата.
— Татко — обади се Кълъм, — бих искал да ти разкажа за това.
— По-късно, сине. Роб, има още нещо. И друга беда ни сполетя.
— Има нещо, което трябва да ти кажа незабавно. — Роб откъсна поглед от вратата. — Дърк, напускам Ориента със Сара и децата. Със следващия кораб.
— Какво?
— Никога няма да бъда тай-пан и не искам да бъда.
— Напускаш, защото Кълъм е съдружник?
Мисля, че добре ме познаваш. Вярно е, че би трябвало да го обсъдиш с мен, но няма значение. Искам да си отида.
— Защо?
— Смъртта в родината ме накара да се замисля. Сара е права. Животът е твърде кратък, за да се потим и умрем тук. Искам спокойствие. Имаме повече от достатъчно пари. Можеш да откупиш моя дял. Искам да замина със следващия кораб.
— Защо?