Тай-пан
Шрифт:
— Той изобщо не прилича на англичанин. Да не е от Уелс?
— Майка му е испанка — откъдето идва жестоката му жилка помисли Струан. — Тя е графиня. Баща му беше дипломат при испанския двор. Беше един от така наречените „чистокръвни“ бракове. Семейството му се родее с графовете Тот.
Ако не си се родил аристократ, помисли си Кълъм, колкото и да си умен, нямаш никаква надежда. Никаква надежда. Не и без революция.
— Нещата в Англия не вървят добре — каза той на баща си.
— В какъв смисъл, сине? — попита Струан.
— Богатите са прекалено богати, а бедните —
— Там им е мястото. Тази сган, която насъсква тълпите, трябваше да бъде избесена или пратена в колониите, а не само хвърлена в затвора.
— Ти не одобряваш Хартата? — Кълъм внезапно застана нащрек.
Народната Харта бе написана преди по-малко от три години и се бе превърнала в обединителен символ на свободата за всички недоволни в Британия. Хартата изискваше право на глас за всеки мъж, отмяна на изискването за собственост към членовете на Парламента, равни избирателни райони, тайно гласуване, едногодишен мандат на Парламента и заплати за членовете му.
— Одобрявам я като документ с честни искания. Но не одобрявам чартистите и техните вождове. Хартата като повечето изначално добри идеи попада в ръцете на неподходящи вождове.
— Не е неподходящо да се агитира за реформи. Парламентът трябва да претърпи промени.
— Да се агитира — да. Да се говори, спори, да се пишат петиции, но не и да се предизвикват размирици и вдигат революции. Правителството бе право да потуши бунтовете в Уелс и Мидланд. Въстанието не е отговор, пусто да остане. Говори се, че чартистите още не са си научили урока и че купуват оръжие и провеждат тайни събрания. Те трябва да бъдат унищожени, по дяволите.
— Хартата не може да бъде унищожена. Твърде много хора искат и са готови да умрат за нея.
— Тогава мнозина ще трябва да загинат, сине. Ако чартистите не се запасят с търпение.
— Ти не знаеш какво става сега на Британските острови, татко. Ти си тук от толкова време. Трудно е да бъдеш търпелив, кога стомахът ти е празен.
— Същото е и в Китай. По цял свят е същото. Но бунтовете и въстанията не са подходящи за британците.
Скоро ще станат, помисли мрачно Кълъм, ако не настъпят никакви промени. Той вече съжаляваше, че бе напуснал Глазгоу заради Ориента. Глазгоу бе центърът на шотландските чартисти и той бе водач на студентите от последния курс, които тайно се бяха обединили Да работят с пот на чело — и ако е необходимо, да умрат за чартистката кауза.
Вратата на каютата отново се отвори и часовоите се изпънаха. Адмиралът — як мъж — се появи навън с опънато и гневно лице и се отправи към прохода, следван от капитаните си. Повечето от капитаните бяха млади, но имаше няколко с побелели глави. Всичките бяха облечени в морски униформи с триъгълни шапки. Мечовете им дрънчаха.
Капитан Глесинг беше последен. Той се спря пред Струан.
— Бих искал да ви изкажа съболезнованията си, мистър Струан! Голямо нещастие!
— Да.
Наистина ли е голямо нещастие, зачуди
— Бяхте съвсем прав да убиете този проклет пехотинец — каза Глесинг.
— Не съм го докоснал.
— Така ли? Допуснах, че вие сте го направили. Не можах добре да видя какво се случи от мястото, където бях. Но това не е важно.
— На брега ли го погребахте?
— Не. Няма защо да оскверняваме острова с такава болест. Говори ли ви нещо името Рамзи, мистър Струан? — запита Глесинг, като рязко сложи край на любезността.
— Рамзи е доста разпространено име — Струан бе предпазлив.
— Наистина. Но шотландците държат един на друг. Не е ли това ключът за успеха на предприятия, ръководени от шотландци?
— Да, трудно е да се намерят хора, на които да имаш доверие — каза Струан. — Името Рамзи означава ли нещо за вас?
— Това е име на дезертьор от моя кораб — отвърна Глесинг многозначително. — Той е братовчед на вашия боцман Макей, струва ми се.
— Е, и?
— Нищо. Просто обменям информация. Както, разбира се, ви е известно, всеки търговски кораб, въоръжен или не, който укрива дезертьори, може да бъде заловен като трофей. От кралския флот. — Глесинг се усмихна. — Глупаво е да се дезертира. Къде ли може да отиде освен на друг кораб?
— Никъде. — Струан се чувстваше хванат в капан. Беше сигурен, че Рамзи се намира на борда на някой от неговите кораби и вероятно това бе работа на Брок, а може би и на Глесинг.
— Днес ще претърсим флота. Вие, разбира се, не възразявате?
— Естествено. Ние много внимателно подбираме хората си.
— Много разумно. Адмиралът счита, че „Ноубъл хаус“ трябва да бъде удостоена с особено внимание, така че вашите кораби ще бъдат претърсени незабавно.
В такъв случай, помисли си Струан, нищо не може да се направи. И той отхвърли проблема от съзнанието си.
— Капитане, бих искал да ви представя най-големия си син, Кълъм. Кълъм, това е нашият славен капитан Глесинг, който спечели за нас битката при Чуенпи.
— Добър ден. — Глесинг възпитано се здрависа. Ръката на Кълъм беше мека, с дълги пръсти и леко женствена. Какво конте, си помисли той. Втален сюртук, светлосиня връзка и висока яка. Трябва да е последна година студент. Любопитно е да се здрависаш с някой, който е прекарал бенгалската чума и е оживял. Чудя се дали аз бих оцелял. — Това не беше битка.
— Две малки фрегати срещу двадесет сампана и повече от тридесет брандера? И това не е битка?
— Просто бой, мистър Струан. Можеше да бъде битка… — Ако не беше тоя скапан бъзливец Лонгстаф и ти, проклет пират такъв, сърбеше го да каже.
— Ние, търговците, го считаме за битка, Кълъм — каза иронично Струан. — Ние не можем да схванем разликата между бой и битка. Ние сме само мирни търговци. Но първият път, когато оръжието на Англия се изправи срещу оръжието на Китай, заслужава името „битка“. Беше само преди една година. Ние стреляхме първи.