Тай-пан

Клавел Джеймс

— Някой ден ще умра.

— Разбира се. Но аз се радвам, че видяла тебе как убива. Наш син Дънкан ще бъде достоен за тебе.

— Когато той порасне, няма да има убийства.

— Кога деца на деца на негови деца пораснат, все още ще има убийства. Човек — звяр убиец. Повече от хора убийци. Ние, китайци, знаем. Но варвари по-лошо от всичко. По-лошо.

— Мислиш така, защото си китайка. Вие имате много по-варварски обичаи, отколкото ние. Хората се променят, Мей-мей.

Тогава тя каза простичко:

— Научи от нас,

от уроци на Китай, Дърк Струан! Хора никога не променят.

— Научи от нас, от законите на Англия, момиче! Светът може да стане такова място, където всички хора ще са равни пред закона. И законът ще е справедлив, честен. Без подкупи.

— Толко ли много важно, ако хора гладуват?

Той дълго размишлява върху това.

Лорчата се носеше по течението. Нагоре и надолу по реката минаваха други кораби и екипажите им се вглеждаха в тях с мълчаливо любопитство. Напред реката правеше завой и Струан леко свърна към канала. Изглежда, парчето брезент държеше.

— Мисля, че е важно — продума той най-накрая, — много е важно. О да, исках да те попитам нещо. Каза, че си се срещала с Върховната дама на Джин-куа. Къде беше това?

— Бях слугиня в нейна къща — отговори Мей-мей спокойно и го погледна в очите. — Точно преди Джин-куа да продаде на тебе. Ти мене купил, нали?

— Да, получих те според вашия обичай. Но ти не си робиня. Можеш свободно да напуснеш или да останеш. Казах ти го още първия ден.

— Аз не повярвала. Сега вярвам, тай-пан.

Те наблюдаваха брега и минаващите лодки.

— Никога преди не виждала убийство. Аз не обичам убийства. Това е, защото аз жена ли?

— И да, и не. Не знам.

— Ти обичаш да убиваш?

— Не.

— Жалко, твоя стрела не пронизала Брок.

— Не се целех в него. Не се опитвах да го убия, просто да го накарам да се отмести.

Тя беше поразена.

— Кълна в Бог, тай-пан! Ти особено фантастичен!

— Кълна се в Бога, Мей-мей — поде той и очите му се присвиха в усмивка, — ти си особено фантастична!

Тя лежеше на хълбок и го гледаше с очи, изпълнени с любов. После заспа.

Когато се събуди, слънцето вече беше изгряло. От двете страни бреговете на реката бяха ниски и тънеха в мъгла в далечината. Обширна земя, осеяна с безброй оризища, зелени и разлюлени под зимното небе. Далеч от тях — забулени в облаци висини.

Наблизо по реката се виждаше Мраморната пагода. В подножието плаваше „Чайна клауд“.

Книга втора

Девета глава

Четири дни по-късно „Чайна клауд“ акостира тайно в Дийпуотър бей от южната страна на остров Хонконг. Беше студено утро, небето — облачно, морето — сиво.

Струан бе застанал до ромбовидните прозорци в главната каюта, загледан в острова. Голите планини се спускаха стръмно

към морето, оградено от бреговете на залива, а върховете бяха забулени от облаци. В горния край на острова се простираше тясна пясъчна ивица и от там сушата отново политваше в облаците, скалиста и самотна. Долитаха писъци на морски чайки. Вълните се плискаха леко по корпуса и камбаната на кораба удари шест пъти.

— Да — отзова се Струан в отговор на почукването.

— Сътър се е върнал — съобщи уморено капитан Орлов.

Капитанът беше широкоплещест и прегърбен, висок едва пет фута, с масивни ръце и огромна глава. На китката му висеше бойно желязо. Откакто бе пристигнало среброто, той носеше желязото ден и нощ и спеше с него.

— Кълна се в брадата на Один, нашият товар е по-страшен и от чума.

— Нови тревоги?

— Тревоги ли казвате? На борда на моя кораб — изключено! Кълна се в брадата на Девата! — Дребничкият уродлив човек се закиска със злостна радост. — Няма да стане, докато съм буден, чувате ли, Зеленооки!

Преди много години Струан бе открил Орлов да скита из уличите на Глазгоу. Беше от северните страни, претърпял корабокрушение и не можеше да си намери нов кораб. Макар че моряците са без национална принадлежност, никой собственик не би поверил кораба си на странник, който не назовава никого „сър“ или „мистър“ и който не би се съгласил на по-ниска служба от тази на капитан.

— Няма по-добър от мене! — викаше Орлов и петнистото му украсено с орлов нос лице се тресеше злобно. — Служил съм като моряк — и никога повече! Пробвайте ме и ще ви докажа, кълна се в сатаната!

Струан беше проверил знанията му за морето и вятъра, а също така силата и смелостта му и беше установил, че те са налице. Орлов говореше английски, френски, руски, финландски и норвежки. Умът му беше блестящ, а паметта — изумителна. И макар че приличаше на таласъм и при нужда убиваше като акула, беше честен и напълно заслужаваше доверие. Струан му бе поверил малък, а после и по-голям кораб. След това клипер. Миналата година го бе направил капитан на „Чайна клауд“ и знаеше — Орлов беше всичко това, което твърдеше, че е.

Струан си наля още чай, горещ, сладък и подправен с ром.

— Щом мистър Роб и Кълъм се качат на борда, веднага тръгвате към пристанище Хонконг.

— По-добре по-рано, така ли?

— Къде е Волфганг?

— В каютата си. Трябва ли ви?

— Не. И гледайте да не ни безпокоят.

Орлов поправи гневно влажните си моряшки дрехи и тръгна към вратата.

— Колкото по-рано се отървем от този чумав товар, толкова по-добре. Не съм виждал по-отвратително нещо!

Струан не отговори. Беше изтощен, но мозъкът му работеше трескаво. „Почти пристигнахме — каза си той. — Още няколко часа и ще бъдем в безопасност в пристанището. Слава богу, че Кралската флота е там. Можем да отдъхнем до една от фрегатите.“