Тай-пан
Шрифт:
Когато „Чайна клауд“ се приближи до флагмана, Кълъм отиде до Орлов.
— Спуснете, ако обичате, голямата лодка, щом хвърлим котва.
— Тай-панът каза всички да останат на борда. Никаква лодка няма да спускам без негово разрешение.
— Това явно не се отнасяше до нас — до мистър Струан и мен! — отговори рязко Кълъм. Орлов се позасмя.
— Не познавате баща си, Великане. Той каза всички. И така ще бъде.
Кълъм тръгна към люка, но Орлов го спря. Бойното желязо се поклащаше леко на ръката му.
— Той
— Махнете се от пътя ми!
— Той никога не заповядва нещо без причина. Попитайте чичо си. Никой няма да слиза на брега, докато аз съм капитан на „Чайна клауд“! Ако той искаше вие да слезете на брега, щеше да го каже.
— Ще трябва да останем на кораба до пладне, Кълъм — намеси се Роб.
Въпреки гнева си, Кълъм си помисли дали и на него биха се подчинявали така безусловно, когато някой ден стане тай-пан. Знаеше добре, че никой не се подчиняваше така безропотно само заради титлата. Това трябваше да се заслужи.
— Така да бъде, капитане.
Той отиде до Роб. Застанали на планшира, двамата се загледаха в приближаващия остров. Скоро видяха и могилата.
— Това ще ни разори — каза Роб.
— Сега имаме сребро и на Брок няма да му се състезава.
— Напротив. Той ще наддава и ще наддава, като знае, че Дърк ще го купи на каквато и да е цена. Брок ще спре да наддава, когато цената стане астрономическа. Дърк се е посветил на могилата, както ние — на „Ноубъл хаус“. Въпрос на чест, на глупава чест! Тяхната глупава омраза накрая ще унищожи и двамата.
— Татко каза, че ще се справи с него след пет месеца, нали?
— Да, момче. Трябва. Аз не мога. Нито пък ти.
Кълъм обърна поглед към могилата и Хонконг.
„Независимо дали ми харесва или не — каза си той и стомахът се сви, — това е мое царство. Стига да имам сили да го поема. И смелост!“
Изведнъж почувства страх.
На сутринта Орлов изкара всички моряци и ги накара да почистят и излъскат и без това безупречния кораб. В два бела изпрати сигнала и слезе долу.
— Добро утро. Два бела — каза Орлов пред залостената врата.
— Добро утро, капитане — поздрави Струан, като отвори вратата. — Влезте.
Беше в халат от зелен копринен брокат, облечен на голо. В студ той спеше гол.
— Поръчайте ми закуската. И помолете Роб и Кълъм да дойдат при мен след половин час.
— Поръчано е вече.
— Къде е Волфганг?
— Горе е.
— А китайското момче?
— С него. Следва го навсякъде като куче. — Орлов подаде на Струан четливо написан списък. — Тези лодки се приближиха до нас миналата нощ и сутринта. Питаха за вас. Жената на брат ви също изпрати лодка с молба да слезе на брега колкото може по-скоро. Капитан Глесинг пита за вашия син и мис Тилмън също пита. Тя се интересува за вас, ето, записана е в списъка. От флагмана дойде сигнал — синът ви да побърза
— Благодаря.
На вратата се почука.
— Да?
— Добро утро, сър! — каза морякът. — Сигнал от „Уайт уич“: „С удоволствие.“
— Благодаря, моряко.
Човекът бързо се отдалечи. Струан подаде на Орлов банков чек за хиляда гвинеи.
— Моите поздравления, капитане.
Орлов прочете сумата. Примигна и пак прочете.
— Това е много щедро. — Той го върна обратно. — Аз само изпълнявах задълженията си.
— Но среброто не влизаше в сметката. Вземете ги. Заслужихте ги.
Орлов се поколеба, после сложи чека в джоба си. Свали бойното желязо и го постави на рафта при другите.
— Синът ви — каза той най-накрая, — най-добре е да го наблюдавате. Предстои му голяма беда.
— Какво? — Струан отмести поглед от списъка стреснат.
— Да. — Орлов потри небръснатата си брада.
— Какво значи това? Някоя ваша нова дяволска магия?
— Ако става дума за моите предчувствия, тогава да.
— Каква беда? — Струан знаеше от личен опит, че Орлов не прави току-тъй предсказания. Твърде много пъти странният човечец е излизал прав.
— Не зная — внезапно лицето на капитана се озари от усмивка. — Когато стане тай-пан, той смята да ми отнеме кораба.
— Тогава ще трябва да заслужите уважението му, за да промени мнението си. В противен случай ще загубите кораба.
Орлов се ухили.
— Да, не се страхувайте. Така ще стане! — После усмивката му изчезна. — Но денят, в който го отнеме, ще бъде лош. Ръцете му ще бъдат изцапани с кръв.
Струан замълча, после попита:
— Чия? Моята ли?
Орлов сви рамене.
— Не зная. Но на вас ще донесе много ядове. Сигурен съм в това.
— Кой син не го прави?
— Тук сте прав. — Орлов си спомни семейството си в Нарвик, синовете си — двама левенти на двайсет години. И двамата го мразеха, презираха го, макар че той обожаваше и тях, и жена си Лека — лапландка. Бяха щастливи, докато синовете не я настроиха против него.
— Да — каза той. Чувстваше се много уморен. — Прав сте. Както винаги.
— По-добре отидете да поспите малко — посъветва го Струан. — Обадете ми се в осем бела.
Орлов излезе.
Струан дълго се вглеждаше в пустотата. Какви неприятности? Чия кръв? Защо лош ден? После изключи мислите си от въпросите, които нямаха отговор, и ги насочи доволен към днешния ден, възможно и утрешния.
— От ден на ден ставаш все повече китаец — помисли той на глас.
После се усмихна и отново разгледа списъка. Горт Брок. Мис Тилмън. Куанс. Гордън Чен. Скинър. Боцман Макей. Макей?
— Стюард! — извика той.
— Да, сър! — Стюардът постави горещата вода върху шкафчето до приборите за бръснене.