Тай-пан

Клавел Джеймс

— Да. Сега, когато сте отново богат, той ще ги пази като зеницата на окото си. Поне засега.

— Почакайте, Мери — погледът на Струан се обърна към брега. Забеляза Волфганг и му извика, махна към него с ръка и изтича до него.

— Волфганг, вземи Орлов и отидете с „Чайна клауд“ до Макао. Вземете Мей-мей и децата и ги доведете заедно с дойката тук. Разпънете всички платна. Оставете Кудахи да охранява палатката.

— Да ги доведем тук ли?

— Да. Утре се връщайте. Те се намират при Чен Шенг.

— Да

ги доведем тук? Открито?

— Да, за бога! Тръгвайте веднага!

— Няма да го направя, тай-пан! Не открито. Вие ще се компрометирате. Знаете, че всички ще ви обърнат гръб.

— Мандарините са определили награда за главите им. Побързайте!

— Гот им химел — Маус подръпна нервно брадата си. — Ще ги кача на борда тайно и ще накарам Орлов да се закълне, че ще мълчи. Гот им химел, прости този беден грешник!

Струан се върна при Мери.

— Кой ви каза, че се готви похищение, Мери?

— Човек, когото не познавате.

— Вие се излагате на голяма опасност, момиче. Получавате информацията, после действате на своя глава.

— Старая се да внимавам.

— Веднага напуснете Макао и не се връщайте. Отървете се от този живот веднъж завинаги. Късметът няма да ви съпровожда вечно.

— Хайде да говорим за вас, тай-пан. Не можете да изложите на показ китайската си любовница.

— На борда на кораба тя и децата ще бъдат в безопасност — единствено това има значение.

— Но не и в нашето общество, за бога. Това вие знаете добре. Те ще ви унищожат, тай-пан — дори вас, — ако се опълчите против техните глупави условности. Ще го направят. Тя е китайка. Да вървят по дяволите!

— Да. Но проклятието ви е безсилно, а освен това трябва да мислите за дома си. Докато криете Мей-мей, тя няма да представлява заплаха за тях. Това, което не се вижда, не съществува. Не е моя работа да ви съветвам — знаете това по-добре от всеки друг, — но ви моля — крийте я!

— Така и ще направя, освен ако не бъде застрашена. Много съм ви задължен, Мери.

— Да! — В очите й блесна странен пламък. — Бих желала да направите нещо за мен.

— Кажете какво.

— Каквото поискам?

— Кажете какво е то!

— Не сега. Ще ви кажа, когато поискам услугата. Да. Един ден ще ви поискам услуга. — После прибави весело: — Трябва да внимавате повече, тай-пан. Аз съм жена, а мисленето на жените е много по-различно от това на мъжете.

— Да — засмя се той.

— Имате толкова хубава усмивка, тай-пан.

— Благодаря ви, любезна госпожо — отвърна той. После се поклони елегантно. — Това е, разбира се, комплимент. — Той я хвана заръката и двамата тръгнаха обратно към плажа. — Кой ви каза за Мей-мей и децата?

— Преди две години се споразумяхме източниците на моята информация да остават в неприкосновена тайна.

— Ще престанете ли да използвате

такива дълги думи?

— Щастлива съм, че най-сетне видях Мей-мей. Тя е толкова красива. И децата. — Тя чувстваше, че ръката му я огрява.

— Има ли вероятност информацията да е невярна?

— Не. Похищение с цел откуп е древна китайска хитрост.

— Това е гадост! Да се слага ръка на жени и деца! — Струан помълча за момент. — Откога сте тук?

— От два дена. Хорацио… Хорацио може да не се оправи сам. Между другото Чен Шенг знае, че говоря кантонски, разбира се. Сега и Мей-мей знае. Аз я помолих да не казва на никого. Но тя ще каже, нали?

— Да. Но не се страхувайте от това. Аз все пак ще й напомня. — Помъчи се да не мисли за Мей-мей и децата, У Куок, бойните кораби и трите половинки от монетите. — Тайна за тайна. „Ноубъл хаус“ дава бал след около трийсет дни. Вие, разбира се, сте поканена.

— Каква чудесна идея!

— Ще има награда — хиляда гвинеи за най-красиво облечена дама.

— Боже Господи, тай-пан, ще ви избодат очите.

— Аристотел ще бъде жури.

— И така ще ви одерат. — Очите й сякаш промениха цвета си. — Запомнете. Сега вие сте най-интересният мъж в Азия.

— Какво?

В смеха й звучеше лека подигравка.

— Най-добре си изберете жена, докато е време. Много леки жени ще завъртят гащички около вас и много майки ще натъкмят дъщерите си за леглото ви.

— Няма ли да престанете с тези приказки?

— Не казвайте, че не съм ви предупредила, момчето ми. Хиляда гвинеи? Бих искала аз да спечеля наградата. — Внезапно настроението й се помрачи. — Имам пари да купя такава рокля, както знаете… но ако го сторя, ще разваля впечатлението, което хората имат от Мери Синклер. Всички мислят, че ние сме бедни като кулита.

— Но никой не може да отрече, че аз мога да ви дам рокля. Поне никой не може да отрече, че не мога да направя предложението чрез Хорацио. Така ли?

— Боже мой, тай-пан, наистина ли? Аз ще ви се издължа.

— Престанете с това боже мой. Подаръкът си е подарък — каза Струан замислено. — Спомняте ли си леля си Вилхелмина?

— Коя?

— Втората братовчедка на майка ви. В Холандия.

— Коя точно?

— Наследницата — тази, която може да ви остави много пари.

— Нямам роднини в Холандия.

— Може би майка ви е забравила да ви каже. Може би ще получите писмо от някой адвокат в Амстердам, когато станете наследница. — Той запали пура. — Като наследница ще можете открито да харчите пари. Не е ли така?

— Но, но… — Гласът трепна. — А Хорацио?

— Леля Вилхелмина би могла да му остави две хиляди гвинеи. А голямата част на вас. Тя наистина предпочита момичетата. Майка ви беше нейна любимка. Странно, че никой не е разправял на вас и на Хорацио за нея. Бедната леля Вилхелмина. Тя почина вчера.