Тай-пан

Клавел Джеймс

Очите на Мери се закръглиха от вълнение.

— Наистина ли бихте могли, тай-пан? Наистина?

— Три месеца ще са необходими за едно писмо до Лондон. Един месец да се уредят нещата в Холандия. Три месеца обратно. След седем месеца ще сте наследница. Но добре ще е през това време да се преструвате на църковна мишка. И силно да се изненадате, когато стане.

— Да. Извинете… Аз съм толкова объркана от… Не се безпокойте. Не се учудвайте, ако нещо откача, започна да плача или да крещя. Обожавам ви!

Струан престана да се усмихва.

— Престанете

да говорите така!

— Никога не съм го казвала преди това и никога няма да го повторя. Но за мен вие сте бог! — Тя се обърна и се отдалечи.

Струан я наблюдава известно време, после се запъти към Гордън Чен. „С всеки ден заприличвам все повече на китаец“ — помисли си той. В открито море лодката с Орлов и Маус бе все още далеч от „Чайна клауд“. „Побързайте, за бога!“

Скинър го посрещна разтревожен.

— Добър ден, мистър Струан.

— О, здравейте, мистър Скинър.

— Голям ден в Ориента, нали?

— Извинете ме, аз трябва…

— Почакайте за момент, мистър Струан. Опитах се да ви видя миналата нощ. — Скинър понижи глас. Потеше се повече от обикновено и миришеше, както винаги. — Полиците на „Ноубъл хаус“ пристигат днес, доколкото си спомням.

— Така ли?

— Има ли кой да ги посрещне?

— Съмнявате ли се, мистър Скинър?

— Носят се слухове. За някакво сребро.

— И аз ги чух.

— Надявам се, че са верни. Не бих искал да настъпи промяна в собствеността на Ориентал експрес.

— Нито пък аз. Тази вечер ще ви дам част от лихвата. Сега ме извинете.

Скинър проследи с поглед Струан, който се приближи към Гордън Чен. Искаше му се да чуе за какво говорят. После забеляза, че Брок и семейството му разговарят с Нагрек Тъмб. „Голям ден“ — мисли си той весело и тръгна тежко към тях. Кой ли ще грабне могилата?

— Съжалявам, чух за загубата ви, сър — каза Гордън. — Опитах се да ви видя, но не успях. Отправих молитва.

— Благодаря.

— Майка ми каза да ви предам, че ще бъде сто дни в траур, както е прието.

— Кажи й, че не е необходимо — каза Струан, като знаеше, че ще стане така, както бе казала. — Какво прави, след като те видях за последен път?

— Нищо особено. Опитах се да помогна на Чен Шенг да намери някакъв заем за вас, сър. Но се боя, че не успяхме. — Вятърът духна плитката му и я залюля.

— Много трудно се намират заеми — каза Струан.

— Да, така е наистина. Съжалявам.

Гордън Чен си представи всичкото огромно богатство, скрито в трюма на „Чайна клауд“, и се изпълни с възхищение към баща си. Бе чул тазсутрешните слухове и те бяха потвърдени от други, проникнали в Тай Пинг Шан: че тай-панът незабелязано изнесъл среброто изпод носа на омразните манчури. Но не каза нищо за възраждането на „Ноубъл хаус“, защото щеше да бъде неучтиво.

— Може би е време да ти отпусна малък заем. Бих могъл да го уредя. Да речем, един лак сребро.

Гордън Чен зяпна и очите му блеснаха.

— Това

е огромна сума, сър.

— Ще получаваш една четвърт от печалбата. Аз ще получавам останалите три.

— Това е справедливо, сър — отвърна Гордън и бързо събра мислите си. — Щедро. Рядко срещана човечност в подобни времена. Но ако получа две трети, а вие — една, това ще ми помогне значително да увелича печалбите ви. Значително.

— Аз също очаквам голяма печалба. — Струан хвърли пурата. — Ще бъдем съдружници. Ще вземеш една втора и аз — една втора. Това е тайно споразумение между нас двамата. Всеки месец ще водиш счетоводната отчетност. Съгласен ли си?

— Съгласен съм. Вие сте повече от щедър, сър. Благодаря ви.

— Нека се видим тази вечер и ще ти дам необходимите документи. Ще бъда на борда на „Рестинг клауд“.

Гордън Чен бе толкова щастлив, че му се искаше да скача и крещи от радост. Не можеше напълно да прецени щедростта на баща си. Но знаеше, че да имаш един лак е много по-безопасно. Освен това лесно можеше да го превърне в хиляди. Ако има джос. Помисли си за Хунг Мун Тонг и се попита дали верността му към тайното дружество „тонг“ нямаше да попречи на верността към баща му. И ако това стане, кое ще вземе връх.

— Как да ви благодаря, сър! Веднага ли ще започне съвместната ни работа?

— Да, предполагам, че ще искаш да участваш в търга за земята.

— Имах желание… — каза Гордън Чен и спря.

Към тях се приближаваше Кълъм с намръщено лице.

— Здравей, Кълъм — поздрави Струан.

— Здравей, татко — отговори той.

— Това е Гордън Чен. Синът ми Кълъм — каза Струан и забеляза, че тълпата на брега се е смълчала и е вперила погледи в тях.

Гордън Чен се поклони.

— Имам честта да се запозная с вас, сър.

— Гордън е твой природен брат.

— Зная. — Кълъм подаде ръка. — Приятно ми е да се запознаем.

Поразен, че Струан го признава гласно за свой син, Гордън безсилно протегна ръка.

— Благодаря. Много благодаря.

— На колко години сте, Гордън?

— На двайсет, сър.

— Братята си говорят на малко име, как мислите?

— Ако това ви харесва.

— Трябва добре да се опознаем. — Кълъм се обърна към баща си, който беше разтърсен от признанието на сина си, че знае за Гордън.

— Съжалявам, че те обезпокоих, татко. Просто исках да се запозная с Гордън — каза той и си тръгна.

Струан усети как тишината гръмна и притихналият бряг отново оживя. С почуда видя, че по лицето на Гордън се стичат сълзи.

— Съжалявам. Аз… Аз чаках това цял живот, мистър Струан. Благодаря. Благодаря ви — каза Гордън с развълнуван глас.

— Повечето хора ме наричат тай-пан, момче. Нека забравим „мистър Струан“.

— Да, тай-пан. — Гордън Чен се поклони и се отдалечи.

Струан тръгна след Кълъм и видя катера на Лонгстаф на брега. С него бяха адмиралът и група морски офицери. Също и Хорацио.