Тайфуни с нежни имена
Шрифт:
Тя не отговаря нищо и аз се обръщам да видя защо мълчи. Оказва се, че мълчи, защото я няма.
— Е, мисля, че както сме събрани, тъкмо сме готови за едно каре — забелязва добродушно Бентън, който току-що се е приближил с Флора.
— Защо не! — отвръщам любезно. — Сега или утре, за мене е съвсем без значение кога ще си платя данъка.
— Данъкът би трябвало да се плати от нашата мила Розмари — обажда се немкинята. — Тя надмина днес всички рекорди на лекомислието.
— Но къде е всъщност Розмари? — пита американецът.
И
— Ах, скъпа, какъв чудесен човек беше баща ви! Истински джентълмен…
ШЕСТА ГЛАВА
Обикновено се смята, че в обичайната на Запад битка между половете най-силното оръжие на жената е хубостта. И малцина се сещат, че ако това наистина е тъй, то трудно би могло да се обясни как хиляди жени с невзрачни лица и плоски тела съумяват да упражняват властно влияние върху хиляди мъже. Очевидно женските средства за въздействие са далеч по-разнообразни от голата хубост и техният пълен регистър би могъл да ви бъде разкрит само от някоя жена.
Не допускам, че Виолета Горанова — наследницата на моя покоен съсед — владее тоя пълен регистър. Затуй пък, макар и съвсем несъзнателно, тя печели от скромното си умение да събужда съчувствие.
Ако Розмари напомня на стройна гръцка ваза, а Флора — на пищна амфора, то Виолета наподобява епруветка. Едно равно и монотонно тяло с тесни рамене, хилав ханш и слаби крака, едно безполово тяло, увенчано от анемично лице. Но в това тяло има някакъв израз на безпомощност и някаква сянка на боязън, а погледът на кафявите очи е тъй плах и детински, че неволно изпитвате желание да вземете това крехко същество под своя закрила.
Вероятно усетила отрано, че никога няма да добие външността на жена, тя продължава все още да се облича като момиче. И когато я гледате, пременена с плисираната си пола и с тиролското жакетче и с късите бели чорапи и обувките без ток, по-лесно е да я вземете за гимназистка от горните класове, отколкото за млада дама, наближаваща тридесетте. Предполагам, че в това припознаване немалка роля играе и сивото плюшено мече, което Виолета обикновено мъкне със себе си, може би не толкова в качеството на играчка, колкото — на талисман.
— Чувствувам се като натрапница — признава тя на Розмари още в първите минути подир запознаването им в търговата зала.
— Глупости! Вие сте в правата си. И ако питате мене, трябва да наредите на хер Пенеф още днес да си изнесе багажа.
— А къде живее той?
— Ами че заема почти целия горен етаж на вилата.
— В такъв случай господинът съвсем няма да ми пречи. Аз ще се настаня в долния етаж.
— Но, скъпа моя, ако вие го оставите само за седмица, той няма да си излезе и след година! Тия неща
— Не, не ми е удобно — мънка Виолета. — Никак не ми е удобно. И после, той съвсем не ми пречи…
Тия подробности ги научавам същата вечер, когато Розмари се прибира. Карето бридж не се е състояло по нейна вина. Квартирантката ми взема под свое покровителство наследницата още в търговата зала — нещо, което, не знам защо, страшно дразни спокойната Флора — и я отвежда до бащината вила и й помага да се настани и изобщо полага майчински грижи за бедното сираче, което вероятно е с година-две по-старо от нея.
— А защо държите толкова да прогоните тоя Пенев? — питам, след като тя ми е съобщила накъсо беседата си с Виолета.
— Отде да знам… Не че държа особено… Просто не ми е симпатичен…
— И просто приказвате напосоки — добавям. — Знаете, че не държа непременно да отговаряте на въпросите ми, обаче защо е нужно да замествате отговори с фалшиви фрази.
— А вие винаги ли сте искрен с мене, Пиер?
— Не виждам причини да бъда неискрен. Доколкото знам, не сте ми конкурент в доставката на рибни консерви.
— А не допускате ли, че мога да ви бъда конкурент в нещо друго?
— Изключено.
Думата прозвучава категорична и откровена. Не твърдя, че винаги съм бил искрен с Розмари, ала тоя път репликата ми е наистина откровена и жената разбира това.
— Радвам се да го чуя — казва тя сякаш на себе си.
— Какво толкова има да се радвате?
— Защото Пенеф например не би казал същото.
— В какво се кръстосват интересите ви с Пенев?
— Откъде да знам? Питайте него. Във всеки случай имам чувството, че ме мрази и че заговорничи срещу мене с Флора.
— По повод на вилата ли?
— Вероятно.
— Е, можете да бъдете вече спокойна: този повод отпадна.
Тя ме поглежда замислено, като че съобразява нещо. Сетне прави две крачки към мене, сякаш се готви да довери нещо. А после продължава към дивана, сяда, кръстосва крака по обичая си и въздъхва:
— Ах, как имам нужда от една приятелска ръка!…
— Кажете, кого трябва да убия? — запитвам с готовност.
А понеже тя седи все тъй замислена, решавам да не й преча и се качвам в стаята си.
И тъй, качвам се в стаята си и по силата на навика надниквам в процепа на пердето. Долу, в хола на Виолета, свети, ала завесите са спуснати. Горе при Пенев също свети, обаче и тук завесите са спуснати. Аман вече от завеси.
Сядам на леглото, без да паля лампата. Не знам как е с другите, но когато наоколо е мрак, имам чувството, че в главата ми става по-светло. Розмари си е втълпила да прогони Пенев и ще направи всичко възможно, за да го стори. Значи трябва да й се попречи по един или друг начин. Не че изпитвам особени симпатии към тоя човек с остро лице, обаче нещата съвсем ще се объркат, ако го изгубя от очи.