Тайфуни с нежни имена
Шрифт:
— Всъщност това беше задачата само в началната редакция, защото впоследствие получих и нареждане да вляза по възможност в лично познанство с Гораноф, да спечеля по възможност доверието му и да го насоча по възможност към идеята да се раздели с тия неудобни и изобличителни бижута, разбира се, при най-добри условия. Но до това, както сам знаете, не се стигна. И не само не се стигна, а и задачата се усложни. Намесиха се други сили и очевидно враждебни: Пенеф… Флора… А сега и оня нахалник от търга.
— И той ли според
— А вие как смятате? Нима допускате, че нормален човек ще купи на двойно по-висока цена една вила, ако е уверен, че купува само вила, а не и нещо друго, скрито в нея?
— Но защо мислите, че това „друго“ са непременно вашите брилянти?
— А какво да мисля? Че се касае за злато на тухли?
Тя посяга отново към цигарите и аз й помагам със запалката.
— Размислете, Пиер: досега никой нищо не е намерил. Нито Флора чрез Пенеф, нито Виолета, нито дори полицията. Защо? Защото скритото е нещо твърде дребно по размери: една малка кожена кутийка с девет неголеми, но страшно скъпи и ужасно красиви камъка. Една малка кутийка, а не торби с луидори или злато на пръчки.
— Не представлява ли въпросната кутийка нещо подобно? — запитвам нехайно, като изваждам от джоба снощната си находка и я поставям на масата.
В първия миг имам чувството, че Розмари е на ръба на припадъка. Руменината — доколкото я има — изчезва от лицето й, но веднага подир туй се явява в двоен размер, а тъмните очи засияват странно. Жената бавно протяга бялата си ръка към кутийката, сякаш се бои да не разсее едно свидно видение. Сетне натиска бутона и капакът се разтваря, за да разкрие бляскавите камъни, открояващи се върху тъмното кадифе.
— Десет са… — произнася като в полусън Розмари.
Сетне взема предпазливо с два пръста един от камъните, оглежда го внимателно, вдига го към светлината и отново го поставя в кутията.
Приказката е свършила. Видението се е разсеяло.
— О, Пиер! — казва квартирантката ми вече е обичайния си тон. — Ако бях умряла от разрив на сърцето, вината щеше да бъде само ваша.
И прочела недоумението ми, добавя:
— Това не са брилянти.
— А какво са?
— Това са точните копия на колекцията. Само че шлифовани от планински кристал.
Розмари с рязък жест затваря кутията и я отмества към мене. Жестът е достатъчно красноречив, за да питам „сигурна ли сте“.
— Някога колекцията е трябвало да фигурира на някаква изложба. И за да не стане жертва на някоя банда, гъркът поръчва на Грабер точно копие на оригиналните камъни. Затова и Грабер ме осведоми за съществуването на тия дубликати. Макар че те не могат да излъжат никого освен някой невежа…
— … като мене — допълвам.
И унило прибирам заместителите обратно в джоба.
Жената ме поглежда изпитателно. Сетне запитва с полуусмивка:
— Вие май наистина бяхте уверени, че
— Познахте — кимам.
— Просто съм слисана… — произнася тя като на себе си.
— Какво толкова има за слисване — забелязвам недоволно. — Аз не търгувам с брилянти. Ако се касаеше за сирене, бих могъл веднага да ви кажа дали е добро, или не. Но когато е за камъни…
— Слиса ме жестът ви — уточнява жената. — И ме слиса именно защото сте ги мислели за истински.
Тя машинално смачква цигарата, която от някое време гори на чиста загуба върху пепелника, отправя ми тъмния си поглед и произнася тихо:
— Дано не се лъжа, но с тия фалшиви брилянти вие така ме покъртихте, че…
— Оставете благодарностите за по-добри дни — прекъсвам я. — За дните, когато ще ви предложа истинските.
Сетне, сякаш ми е дошла внезапно някаква досадна мисъл, залепвам на лицето си израз на вътрешна борба и колебание.
— Не, боя се, че никога няма да ви предложа истинските. И за какво ви са те? За да ги отнесете на Грабер?
— О, Пиер! Не ми размътвайте съзнанието. Вие сте ужасен човек. Изкусител.
— Значи идеята да скроите номер на Грабер вече ви е спохождала?
— Колко пъти! Но това е много рисковано. Бижутерите, знаете, са също като масонска ложа. За какво са ми брилянтите, ако не мога да ги продам? А каква е гаранцията, че като ги продам, Грабер няма тутакси да научи и да се спусне подире ми?
— Това не е проблема — успокоявам я. — За всяко нещо си има начин. Обаче за всяко нещо си има и време. Осигурете си най-първо брилянтите, а после мислете за продажбата.
— А по кой начин вие си осигурихте тия, фалшивите? — сеща се тя ненадейно.
Един въпрос, който отдавна вече очаквам да ми бъде зададен и на който отвръщам нехайно:
— Една съвсем глупава история… Някой ден ще ви я разкажа.
— Значи така отвръщате на моята откровеност?
— Съвсем глупава история, уверявам ви. Но в нея липсват и за мене самия два-три елемента. И не мога да ви я разкажа, преди да проверя две-три неща.
— Вие не ми се доверявате, Пиер.
— За да ви доверя нещо, трябва сам предварително да го знам. Не е ли достатъчно, че се доверих да ви покажа тия камъни, макар и фалшиви. И колкото комично да звучи, намерих ги в каменната ваза в дъното на градината.
— Каменната ваза? — повтаря Розмари замислено.
Жената съобразява известно време, сетне лицето й светва:
— Тогава ясно е: неизвестният Хикс е изпратил на Гораноф заплашително послание, че ако не остави камъните в определен час на определено място — мястото, разбира се, е каменната ваза, ще бъде убит. Старецът, за да спечели време, е оставил дубликатите. Само че Хикс е разбрал, че са дубликати, и е изпълнил заплахата.
— А може би е задигнал и истинските камъни? — подхвърлям.