Тайфуни с нежни имена
Шрифт:
Ефектът е мигновен и, надявам се, безболезнен. Тялото на човека ненадейно натежава, сякаш съм прегърнал чувал картофи, свлича се надолу и се просва върху килима. Донасям фенерчето и правя необходимия оглед. Това е непознатият от търга, онзи с безцветното лице и синия костюм, но въпросът е какво съдържат джобовете на костюма. Единият от тях, и по-точно специалният и секретният под мишницата, съдържа маузер 7.65. В портфейла освен пари и паспорт на името на Кьониг намирам и служебна карта, издадена от ФБР. Нищо чудно. Има такива служители на ЦРУ, които за по-голяма секретност се разхождат с карти на ФБР.
Между другите дреболии, каквито
Все пак един сейф, макар и празен, заслужава по-щателна инспекция. Проучвам под лъча на фенерчето цялата вътрешност сантиметър по сантиметър. Стените са металически, идеално гладки и очевидно непроницаеми. В никое от ъгълчетата нито следа от секретно отделение. Но стоманеносивият интериор е разделен от също метална лавица, дебела към два сантиметра. Една малко необичайна дебелина при положение, че сейфът не е предназначен за щанги. Уви, беглото опипване отдолу ми подсказва, че лавицата няма двойно дъно. И все пак — тази дебелина… Опитвам се да повдигна и да измъкна лавицата, което не ми се отдава изведнъж, тъй като е здраво залостена в сейфа. Но когато най-сетне операцията е приключена, очите ми не без известно удоволствие съзират в дъното зад мястото на лавицата широк процеп и напълно достатъчен, за да се пъхне в него едно секретно досие.
Обаче кухината не съдържа досие. Не съдържа нищо. Изваждам от писалището случайно забелязаната там канцеларска линия и я напъхвам в отверстието, за да го изследвам докрай. Едва тогава линията се натъква на нещо твърдо. Но когато най-сетне успявам да го изтикам навън и да го измъкна, то се оказва плоска кутийка, облицована с черна кожа. Една кутийка, подобна на тия, в които гимназистите държат пергелите си, макар и значително по-луксозна на вид. Разтварям я и пред погледа ми блясват върху фона на тъмното кадифе две редици едри скъпоценни камъни, великолепно шлифовани и съвсем безцветни. Изобщо брилянти или нещо подобно.
Пъхвам кутията в джоба си, възстановявам реда в сейфа, заключвам го и връщам ключа на притежателя му. Време е.
Защото минута по-късно музикалното ми ухо долавя нови звуци — и пак от черния вход. В тая къща, изглежда, гостите са свикнали да влизат само от черния вход.
Поради липса на време не мога да измисля нищо по-оригинално, освен да повторя номера. Отмъквам тежкото тяло на непознатия в другия край на хола, за да разчистя мястото, поставям запаленото фенерче в спалнята и се спотайвам край вратата. Фигурата, която малко по-късно смътно се откроява на фона на едва просветващите плътни завеси, е тъй импозантна, че напълно засенчва и този оскъден източник на светлина. Налага се почти да се вдигна на пръсти, за да я обхвана в мъжествената си прегръдка. Ако Пенев би бил на мое място, вероятно би тръпнал от възбуда. Да държиш в обятията си това пищно тяло… тая разкошна Флора…
Но Флора също не е чужда на силните и внезапни преживявания, защото внезапно примира в ръцете ми — не смея да се надявам, че това става от любовен унес — и тежко се свлича на килима. Земният трус е от такава степен, че спящият от другата страна на масата проявява признаци на пробуждане.
Напразно хабене на материала. Всички по-нататъшни изследвания, които би било отегчително и безполезно да описвам, се оказват напразни. Разбира се, не бих поел риска да твърдя, че съм проучил цялата вила до последния сантиметър. При подобен импровизиран обиск човек не може да бъде абсолютно сигурен, че нещо не му се е изплъзнало. Обаче „нещото“, което търся, е съвсем определено и опитът ми подсказва, че то едва ли се намира в тая вила, ако изобщо се намира някъде.
Излишно е да се подлагам повече на заплахи и да черпя ония двамата в хола с упойващи вещества. Стига наркомания. Измъквам се от гостоприемния дом и по обратния път се връщам в покоите си, като не пропускам да се отбия в кухнята и да поставя на мястото им тънките пластмасови ръкавици, които съм взел за временно ползуване измежду готварските съоръжения на Розмари.
Брилянти… Прозрачни, безцветни и ослепителни… Само че ние сме по ония, другите — по мътните и нечистите. Черните брилянти на предателството.
Реното се завръща към осем и половината заранта, и по-точно в часа на скромната ми закуска. Наблюдавам събитията през кухненския прозорец, но сега в светлината на белия ден бялата кола съвсем не е тъй ефектна, още повече че е и доста окаляна. Едва Виолета се е прибрала във вилата, когато и Пенев гарира шевролета си двайсетина метра по-нататък и с обичайните си крадливи погледи се промъква към черния вход. А няколко минути по-късно кухненската врата се отваря и до ушите ми долита репликата:
— А, вие закусвате, Пиер…
— Мога да предложа и на вас едно кафе.
— С удоволствие бих изпила чаша кафе — промърморва жената и се отпуска на съседния стол.
Тя наистина има нужда от нещо ободряващо, защото изглежда твърде уморена, и то не с оная приятна умора на човека, завършил с успех една трудна задача.
— Имате доста измъчен вид, скъпа — забелязвам, като й поднасям кафето. — Надявам се, че не сте го получили в обятията на господин Пенев.
— Пенев? — запитва тя с отпаднал глас. — Вие ме смятате за съвсем непридирчива…
— … Като Флора.
— Съмнявам се, че и Флора би легнала с такъв. Но това си е нейна работа. Ако иска — да ляга.
Тя замълчава, а аз също не любопитствувам повече и ние известно време пушим мълчаливо и пием кафето си.
— Трябва да слизам при моя Бенато — обявявам най-сетне и ставам.
Прекосявам хола и се готвя да тръгна нагоре по стълбата, за да взема сакото си, когато виждам, че Розмари ме е сподирила.
— Вие дори не питате къде съм била?
— Нима не ви е стигнало време, за да разберете, че не съм любопитен? И че нямам нужда от никакви сведения вън от движението на стоковата борса?
— Дори и от сведения, свързани с мене?
— Сведенията, свързани с вас… това е ваша работа да ми ги сервирате, ако сметнете, че е нужно.
И понеже тя продължава да стои все така посърнала, добавям:
— Вие знаете, скъпа, че откровеността не се получава чрез просия.
— Имам чувството, че изобщо не държите на моята откровеност, Пиер.
— Напротив — само че аз пък имам чувството, че тя е нещо съвсем непостижимо.
— Вие не за пръв път ме обвинявате в неискреност.