Тайната на Ескалибур
Шрифт:
— Добре — каза тя несигурно и прекара въжето около кръста му, докато той затягаше каишката на някакъв малък уред около китката си. — Знаеш ли как работи това нещо?
— Донякъде. Джак ми показа. Добре де, по-скоро го описа, отколкото показа, но общо взето схванах същността.
— Ще се доверя на думите ти — отвърна нервно Нина. Тя уви въжето около себе си и Чейс още веднъж, стегна го здраво и го завърза.
Той я обгърна с ръце и я придърпа към ръба на мостика.
— Трябва да се качим на перилата. Ще се справиш ли?
— Налага
— Добро момиче — каза Чейс, докато двамата се опитваха да балансират върху парапета. — Така, да видим дали ще успея да подкарам това нещо.
— Но преди това… — каза Нина.
— Какво?
Тя го целуна.
— За всеки случай, ако нямам възможността да го направя отново.
Той се усмихна.
— Хей, най-после определих дата за сватбата — и нямам намерение да я пропусна! — Той й върна целувката, след което огледа панела за управление, а тя се притисна към него. — Така. Да видим…
Той натисна един бутон. Двете страни на раницата се разтвориха като хитинова черупка на бръмбар, който се кани да излети, и черните делта-крила от карбонови нишки се разпериха встрани.
Чейс беше впечатлен от скоростта и прецизността на разгръщане, общата дължина на крилете достигаше десет фута.
— Доста добре. Сега двигателите. — Той насочи пръст към следващия бутон. — Дръж се много здраво — предупреди той Нина. — Защото когато натисна този бутон, усещането ще бъде като ритник в задника и ще се изстреляме нагоре.
Нина затвори очи и ги стисна здраво.
— Давай!
Чейс се наведе напред и натисна бутона.
Четирите миниатюрни реактивни турбини оживяха, горещината от изпускателните им тръби нагърчи боята върху парапета и Нина и Чейс скочиха. Крилата уловиха вятъра и набраха скорост…
Надолу. Те падаха край едната страна на кораба, а покрай тях прелитаха палубите.
Чейс смени позицията си, протегна ръце и изви гръб, опитвайки се да заеме хоризонтално положение. Ако успееше да набере достатъчно скорост, за да могат крилете да ги издигнат нагоре…
Черната вода се приближаваше към тях, върху нея блещукаха отраженията от лампите на кораба. Продължаваха да падат надолу твърде бързо…
Изведнъж отраженията се плъзнаха под него двигателите бяха достигнали пълна мощност и започнаха да ги отдалечават от „Аврора“ с нарастваща скорост.
Но това все още не беше достатъчно. Току-що бяха прелетели край горната палуба и падаха право надолу към океана…
Най-после успяха да заемат хоризонтално положение, крилата се вдигнаха нагоре, сякаш изведнъж оживели. Нина изпищя, когато въжетата рязко я дръпнаха нагоре. Чейс отчаяно се изпъна назад, колкото се може повече, лицето му пулсираше от ледения вятър,
Екранен ефект, досети се той. При много ниски височини низходящата струя се отблъскваше от повърхността на водата, в резултат на което се получаваше много по-голяма подемна сила.
Но дали тя щеше да бъде достатъчна, за да ги държи далеч от вълните?
Очите му сълзяха от силния вятър. Нещо прелетя от едната им страна: спасителна лодка, едва зърнато размазано цветно петно, което бързо изостана назад…
И надолу.
Вече набираха височина!
Чейс се изпъна напред, за да запази позицията си, а Нина висеше зад гърба му. Ускорението от двигателите, комбинирано с ъгъла на крилете беше достатъчно, за да ги вкара в режим на постепенно, но стабилно издигане. Той погледна към панела за управление и видя как цифровият висотомер бавно, но постепенно се покачва. Припомни си какво му беше казал Мичъл за количеството гориво, което глайдуингът можеше да носи, и се опита да изчисли до каква височина биха могли да се изкачат, преди да свърши. Знаеше много добре, че Нина щеше да го сметне за секунди, но ревът на вятъра и двигателите щеше да му попречи да й предаде информацията — освен това я усещаше как трепери и му беше ясно, че в главата й се въртят съвсем различни неща от температура и гравитация.
Около три хиляди фута, изчисли го най-накрая той. Щеше да има видимост до над шейсет мили — ако въобще имаше какво да се гледа. Мичъл едва ли би искал наблизо да има други морски съдове, които да видят когато стреля с оръжието. Въпросът беше дали ще успеят да прелетят достатъчно разстояние, за да достигнат до някой кораб в района.
Глайдуингът продължи да се издига. Хиляда фута и нагоре. Чейс усещаше как сърцето на Нина тупти — бързо, уплашено… но ритъмът му постепенно се забавяше.
Но не защото се успокояваше. Защото беше започнала да замръзва от ледения вятър.
— Не ме оставяй! — извика той. Ръката й се вкопчи в него. Но студът така или иначе щеше да вземе своето — дори той не би могъл да издържи вечно. Години бяха изминали от времето, когато беше тренирал оцеляване в такива условия.
Минутите минаваха, висотомерът продължаваше да се покачва, двигателите виеха. Не оставаше много гориво. Чейс избърса очите си и разбра, че сълзите му замръзват на лицето. Дори едва усети докосването, нервите му бяха станали безчувствени.
Три хиляди.
На китката му проблесна червена светлина. Предупреждение за горивото. Оставаше една минута или трийсет секунди, или десет? Не знаеше. Но с издигането беше свършено, предстоеше дългото плъзгане надолу, към черната неизвестност…
Светлини!
Някъде далеч напред, малко съзвездие в синьо и жълто. В почти непрогледната тъмнина беше трудно да се прецени разстоянието, но Чейс се съмняваше, че ще е повече от двайсетина мили. Дали глайдуингът щеше да успее да ги отнесе до там?