Тайната на Ескалибур

Макдермът Анди

— И не забравяйте да изпратите покана на Питър Олдърли — обади се с насмешка Мак.

— Олдърли да си го… — започна Чейс, но погледът му попадна върху баба му и племенничката.

— Може пък да намери някоя в пощата си — предложи Нина.

Мак се захили, след което се приближи към тях.

— Между другото — каза той с нисък глас, поглеждайки към министър-председателя, който говореше пред екипа на една телевизия, — някои хора в Лондон — и Вашингтон, — се чудят какво е станало с Екскалибур.

— Изгуби се в морето — отвърнаха

в хор Нина и Чейс. — Падна от кораба — добави Нина.

— Бълбук-бълбук — поясни Чейс, като направи спираловидно движение надолу с показалеца си.

— Хмм… — Мак ги изгледа напрегнато, след което устните му се разтегнаха в крива усмивка. — Колко жалко. Но може да е за добро. И така, какво смятате да правите сега?

— Връщаме се в Щатите — отвърна Нина. — Трябва да напиша доклад за АСН и ООН. И трябва да се видим със семейството на Хектор Амороз.

Мак кимна съчувствено.

— Желая ви успех тогава. От Хийтроу ли ще летите? Мога да ви откарам.

— Няма проблем — каза Нина. — Взели сме кола под наем.

Чейс се ухили.

— И ще тръгнем по обиколния маршрут.

Стояха на брега на малко езеро дълбоко в английската провинция, слънчевите лъчи огряваха хълмистия зелен пейзаж и му придаваха мирен и романтичен дух. Наоколо не се виждаше никой, нито къщи, нито коли, само дърветата и полето, и птиците, които се носеха в синьото небе.

— Красиво е — каза Нина. Тя пристъпи по-близо до езерото и погледна към отражението си в леко накъдрената вода. Една малка рибка се издигна почти до повърхността, вторачи се в нея, след което с един плясък на опашката се гмурна обратно към сигурността на дълбините.

— Хубаво е — съгласи се Чейс, — но не толкова, колкото в Йоркшир. Божията земя — ще трябва да те заведа там.

— Може би следващият път. — Тя се наслади още няколко минути на гледката, след което се обърна и вдигна един предмет, увит в кърпа.

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш? — попита я Чейс.

— Не съвсем. На подобни неща мястото им е в музея. Но… — Тя поклати глава. — Не можем да позволим да попадне в ръцете на някой като Джак. Освен това, според легендата, накрая Екскалибур се озовал в езерото, в очакване да бъде отново намерен, когато настъпи подходящият момент. Струва ми се подходящо.

Тя разгъна кърпата и разкри блестящия Екскалибур. Когато докосна дръжката му, острието грейна почти незабележимо, наоколо явно нямаше потоци от земна енергия. След като известно време гледаше отражението си в острието, Нина внимателно подаде меча на Чейс.

— Аз ли? — попита той. — О, ясно — ако ти си крал Артур, то аз съм верният рицар, който хвърля меча в езерото, нали?

— Не — отвърна Нина с усмивка. — Просто ти можеш да го хвърлиш много по-далеч от мен.

Чейс се засмя, претегли тежестта на меча в ръка и се приготви да го хвърли.

— Сигурна ли си?

— Да.

— Добре.

С едно замахване той

запрати блестящото оръжие в езерото. То се завъртя няколко пъти във въздуха, отразявайки слънчевата светлина, след което със силен плясък се озова във водата, на доста голямо разстояние от брега, и бързо изчезна в дълбоките води.

— Уф, знаеш ли, почти очаквах от езерото да се подаде нечия ръка и да го хване във въздуха.

— На някоя засукана русалка с ей такъв бюст, може би? — попита го Нина с лукава усмивка.

— Хайде стига с Монти Пайтън! — разхили се Чейс, хвана я за ръката и я поведе към колата им. — Няма да е зле да започнем да мислим за сватбата. Знам точно какво ни трябва — какво ще кажеш да ни ожени Елвис във Вегас?

Тя се засмя.

— Продължавай да мислиш.

Епилог

Вашингтон, окръг Колумбия

Белокосият мъж подаде папката на човека зад бюрото и отстъпи почтително назад.

— Това е всичко, с което разполагаме дотук, сър.

— Корабът?

— Според данните от джипиеса последното му известно местоположение е било на около осем хиляди фута в Норвежката котловина, точно в арктичния кръг. Може да бъде достигнат, но не можем да преценим до каква степен ще може да бъде възстановен.

— Ами меча?

— Според доктор Уайлд и Чейс той е потънал заедно с кораба. Доколко това е истина е друг въпрос, но предвид огромната й популярност в момента, привикването им на разпит може да се окаже проблем.

— По дяволите. Мичъл трябваше да анализира и направи дубликат на свръхпроводника, преди да тества оръжието. Но той прибърза и сега изгубихме всичко.

— Моите уважения, сър — отвърна белокосият мъж, — но той следваше вашите заповеди. Искаше да се възползва от ситуацията с руснаците и вие лично го упълномощихте да потопи „Ентърпрайз“ като фалшив сигнал…

— Знам какво съм упълномощавал! — Върху бюрото се стовари юмрук. — Щяхме да елиминираме руснаците като конкуренция за полярните ресурси, а сега всичко това пропадна заради… заради някаква си археоложка и английското й гадже! — Той прегледа листите в папката и се спря на две фотографии: Нина и Чейс. После ядосано захвърли папката на бюрото. — Добре, г-н Кълъм. Свободен сте.

— Да, г-н президент. — Белокосият мъж кимна и излезе с вдървен гръб от Овалния кабинет.

Президентът Виктор Долтън се обърна и се загледа през бронираните прозорци към розовата градина на Белия дом. Джак Мичъл знаеше много добре, че ако се провали, ще бъде заклеймен като агент предател, който е използвал черната каса на DARPA за лични цели. Като истински патриот той беше поел риска и отговорността, за да защити човека, чиито заповеди всъщност изпълняваше. Нямаше да има никакви улики, свързващи го с Белия дом… но това не променяше факта, че операцията се беше провалила. Оръжието беше унищожено и дългосрочните планове на Долтън бяха провалени.