Тайната на Ескалибур
Шрифт:
— Дина, Иля, доведете свещеника. — Той махна с ръка към гиганта. — Максимов, ела с мен. — Жената и мъжът с бръснатата глава кимнаха послушно и хукнаха към църквата.
Максимов избърса кръвта от опакото на ръката си с изписана на лицето наслада.
— Къде отиваме, шефе?
— В мощехранителницата. Ако немският учен е бил прав, онова, което ни трябва, се намира там. — Той махна към вратата. Максимов избоботи нещо утвърдително и се наведе, за да мине през портата. Круглов тръгна след него.
Свещеникът стигна до вратата на задната стена на църквата и я затръшна зад гърба си. Круглов се намръщи. Може би човекът възнамеряваше
— Дина, ако излезе навън, спри го — извика той, прехвърляйки из ума си различни стратегии. — Максимов, разбий вратата.
Дина се обърна и хукна обратно по пътя, откъдето бе дошла, а Иля стигна до другата врата. Както беше очаквал Круглов, тя беше заключена отвътре. Максимов се върна назад по пътечката, засили се и се блъсна с рамо в нея. Тя далеч не беше толкова здрава, колкото масивния дъб на входа и силният удар направо я изкърти от пантите. Мъжът и вратата заедно се стовариха върху бюрото на отец Кардела, преобърнаха го и разпиляха съдържанието му по пода.
Иля влетя вътре тъкмо навреме, за да види изплашения свещеник, който се шмугваше през друга врата в задната стена на кабинета.
— Излиза отзад! — предупреди той Круглов.
— Отивай след него!
Иля профуча край Максимов, който се отърсваше от останките на бюрото.
— Искаш ли и аз да отида, шефе? — попита големият мъж.
— Не — каза Круглов. — Да вземем онова, за което дойдохме.
Отец Кардела стискаше здраво телефона в ръка, но не можеше дори за миг да се спре и да набере номера. Той тичаше по тясната пътечка между задната стена на църквата и стръмния скалист склон зад нея.
Той чу трясък — вратата беше разбита. Те го преследваха.
Но кои бяха те? И какво искаха от него? Водачът им беше споменал мощехранителницата — значи търсеха нещо в църковното хранилище за реликви. Но защо? Предметите, които се съхраняваха там, бяха ценни единствено за църквата и нейната история, а не заради паричната си стойност — едва ли струваха повече от няколко хиляди евро.
Там нямаше нищо, заради чиято кражба да се пристигне чак от Русия…
Той излезе иззад църквата и рискува да хвърли един поглед назад, докато бързаше по разширяващата се пътека. Забеляза отзад мъжа с бръснатата глава, който тичаше към него, движейки машинално ръце и крака. На края на пътя видя черния джип. Жената отвори задната му врата и измъкна навън някаква цилиндрична кутия.
Значи пътят му за бягство беше отрязан, но имаше и друг изход, една стара пътечка, която криволичеше надолу по стръмния хълм, през горите и чак до селото…
С препускащо сърце той се устреми към пролуката между ниските храсти откъдето започваше пътеката. От няколко години не беше минавал от тук, но помнеше маршрута добре, и освен ако мъжът, който го преследваше, не притежаваше пъргавината на коза, той скоро щеше да установи, че преминаването от тук е доста трудно. Отец Кардела просто искаше да го забави за няколко минути, достатъчни, за да използва телефона си. Едно обаждане бе достатъчно, за да доведе цялото село на помощ; хората от Сан Маджиори нямаше да се отнесат приветливо към непознатите, които заплашваха техния свещеник.
Той стигна до храстите. Пред него се разкри стръмният хълм.
Зад него се чуха стъпки, които бързо се приближаваха…
Отец Кардела скочи през ръба и расото му се развя отзад като пелерина. Подметките му тупнаха върху обраслите
Зад гърба му се чу крясък, ругатня на чужд език, последвана от силно изпукване на клони. Нямаше нужда да поглежда назад, за да разбере какво се е случило — преследвачът му се беше подхлъзнал и паднал в някой храст.
Отец Кардела вече разполагаше с нужните няколко минути.
Той вдигна телефона и започна да натиска бутоните, за да стигне до директорията с телефонните номера. Който и да е от селото щеше да свърши работа. Той избра едно име и натисна друг бутон. На екрана се изписа съобщение, че номерът се набира. Няколко секунди, за да осъществи връзката, още няколко, за да получи отговор…
Той погледна нагоре по хълма, докато притискаше телефона към ухото си. Той звънеше. Плешивият руснак все още се опитваше да се измъкне от храсталака.
Хайде де, обади се…
На хълма се появи друга фигура, силует на фона на залеза. Жената.
В ухото му се чу изщракване, отговаряха на обаждането му.
— Ало?
Той отвори уста, за да каже нещо…
Големият цилиндричен заглушител, прикрепен към дулото на пушката в ръцете на Дина, намали силата на изстрела до най-обикновено изпукване. То беше толкова тихо, че отец Кардела така и не успя да чуе звука от изстрела, който го уби.
Мощехранителницата представляваше тясна камера зад олтара, достатъчно ниска, че да накара Круглов да се наведе. Той въобще не обърна внимание на неудобството, съсредоточен в търсенето на своята цел. Другите предмети в хранилището, подредени грижливо върху кървавочервения килим под стъкления покрив, не бяха нищо повече от най-обикновени боклуци. Много стара Библия, в която текстът на латински бе написан на ръка, а не отпечатан; сребърен поднос с грубо изображение на Исус, гравирано в метала; златна купа… останалите предмети дори не заслужаваха вниманието му. Той знаеше много добре за какво е дошъл.
Ето го и него. Последният предмет лежеше в кутия, скътан в ъгъла на помещението, сякаш свещеникът го смяташе за нещо незначително. А той наистина изглеждаше невзрачен, просто парче метал, дълго едва десет сантиметра, отчупен връх на меч. На него беше гравиран символ с кръгла форма, лабиринт, маркиран чрез малки точици. Това беше единственото, което привличаше погледа.
Но щом го зърна, на лицето на Круглов отново цъфна студената усмивка. Трябваше да признае, че беше смятал германеца или за измамник, или за луд, сипещ безсмислици. Но Васюкович мислеше по друг начин… а само глупак би пренебрегнал неговите мисли.
Той посочи с пръст към кутията. Максимов, който буквално се прививаше на две, за да се побере в стаята, сви юмрук и удари по стъкления похлупак. Парчетата се посипаха върху реликвите. Устата на грамадния мъж се разтегна в неволна усмивка и Круглов не беше изненадан да види парченцето стъкло, което стърчеше от ръката му. Не му обърна никакво внимание — отдавна беше свикнал със странностите на своя подчинен.
Вместо това се пресегна и бръкна в камерата, като внимателно избягваше късчетата стъкло, докато най-накрая стигна до парчето от меча и го извади. След всичко, което Васюкович му беше разказвал за него, той почти очакваше да се случи нещо невероятно. Но това беше просто едно парче метал, безчувствено и студено.