Тайната на Ескалибур
Шрифт:
Максимов измъкна стъклото от ръката си, след което се взря отблизо в златната купа.
— Ще вземем ли и другите неща? — попита той, пресягайки се да я вземе.
— Остави я! — рязко рече Круглов.
Белегът на челото на Максимов се раздвижи щом на лицето му се изписа разочарование.
— Но това е злато!
— Можеш да си купиш много по-хубави неща от който и да е златар в Москва. Дошли сме само за това. — Той измъкна плоска метална кутийка от вътрешния джоб на якето си, внимателно положи отчупения връх на меч вътре и затвори капака й. — Това е.
Дина надникна в мощехранителницата.
— Погрижих
Белегът на челото на Максимов отново се раздвижи.
— Уби ли го?
Тя саркастично изсумтя.
— Ъхъ!
— Но той беше свещеник! — възмути се гигантът. — Не може да убиваш свещеници!
— Всъщност беше много лесно. — Тя повдигна пренебрежително вежди, след което погледна към кутията в ръцете на Круглов. — Намери ли го?
— Взех го. Да тръгваме. — Круглов мина край нея. — Къде е Иля?
Отново пренебрежително повдигане на вежди.
— Падна в един храсталак.
Круглов поклати глава, след което пъхна кутийката във вътрешния си джоб и се наведе, за да мине през ниската врата.
— Започнете палежа от онзи край там — реши той, като посочи към първата редица пейки. — Няма нужда да изглежда като нещастен случай. Ще обвинят сицилианската мафия, това е в техен стил. — Той тръгна по пътечката навън, докато Дина заливаше пейките с газ за горене. После запали клечка кибрит и я хвърли в локвата на пода. Пламъците веднага лумнаха нагоре.
Тримата напуснаха църквата, прибраха Иля и се изкачиха до черния джип. Докато се отдалечаваха по криволичещия път, през вратата на малката църквица се появиха кълба дим, които се издигнаха към небето, осветени от последните лъчи на залязващото слънце.
1
Вашингтон, окръг Колумбия
Три седмици по-късно
— Нервна ли си? — попита Еди Чейс, смушквайки годеницата си, докато се приближаваха към вратата.
Нина Уайлд прокара пръст по верижката на медальона си, който й носеше късмет.
— Ъъъ, да. Ти не си ли?
— Защо? И преди сме се срещали с него.
— Да, но тогава той не беше проклетият президент, нали? — Един помощник отвори вратата и те влязоха в Овалния кабинет.
Щом влязоха, бяха посрещнати с аплодисменти. В стаята ги чакаха бившият флотски адмирал Хектор Амороз, техен настоящ шеф в Агенцията за световно наследство към ООН; неколцина служители в Белия дом и представители на Конгреса; Първата дама… и Виктор Долтън, президентът на Съединените американски щати.
— Доктор Уайлд! — възкликна той и пристъпи напред, за да се ръкува с нея. — И господин Чейс. Радвам се отново да ви видя.
— Ние също се радваме да ви видим. Ъъъ, господин президент — добави бързо Нина.
Чейс също му стисна ръката.
— Благодаря ви, сър.
Останалите насядаха по местата си, докато Нина, Чейс и Долтън останаха прави. Долтън изчака всички да се настанят преди да заговори, полуобърнат както към фотографа на Белия дом, който увековечаваше събитието, така и към почетните си гости.
— Дами и господа — започна той, — уважаеми членове на конгреса, уважаеми министри. За мен е голяма чест да връча
Нина се изчерви, същевременно борейки се с импулса да поправи Долтън — Атлантида беше името на острова, а не на града, — докато той внимателно се пресегна и вдигна за синята лента медала, който лежеше на кадифен поднос.
— Доктор Уайлд, нацията е ваш длъжник. За мен ще бъде чест, ако приемете този символ на вечната ни признателност.
— Благодаря ви, господин президент — каза тя, като наведе глава. Долтън вдигна медала и го окачи на врата й. След това отново се ръкува с нея, преди да я обърне с лице към фотоапарата, чиято проблясваща светкавица за миг я заслепи. Речта, която си беше подготвила по-рано, се изпари от ума й под непрекъснатия поток от светлини и аплодисменти. — Благодаря — повтори тя, като се опитваше да се сети за нещо умно, което да каже. — Аз… Аз съм ужасно признателна за тази награда, за тази чест. И, ъъъ, освен това бих искала да благодаря на годеника ми, Еди… — тя се наруга на ум за избора на думи. Бих искала да благодаря? Това да не са ти проклетите Оскари? — … без когото сега, най-вероятно, щях да бъда… ами, мъртва. И то няколко пъти. Благодаря. На всички. — Тя отстъпи назад с пламнали от притеснение бузи, червени почти колкото косата й.
— Тук доктор Уайлд малко ме поизпревари — закачливо подхвърли Долтън, което предизвика учтив смях и накара Нина да си пожелае Овалния кабинет да има тайна вратичка, през която тя да може да изчезне още в този миг. — Но да, вторият човек, когото искаме да почетем днес, е Еди Чейс — той махна с ръка подканващо към Еди, който пристъпи напред и зае мястото на Нина. — Той е бивш член на елитните спецчасти на Обединеното кралство и като такъв отказа всякаква награда по обективни причини, и ние можем само да уважим избора му. Но тази страна също му дължи огромна признателност за предотвратяването на терористичните атаки. — Той разтърси ръката на Чейс. — Господин Чейс, благодаря ви от името на народа на Съединените щати.
— Благодаря — отвърна Чейс, докато ръкоплясканията се подновиха. Когато стана ясно, че той не възнамерява да добави нищо повече, аплодисментите бързо утихнаха. Този път беше направена само една снимка, която щеше да бъде прибрана в архива на Белия дом, за разлика от тези на Нина, които щяха да бъдат прикрепени към прессъобщение и до час разпратени из новинарските агенции по цял свят. Долтън леко се извърна от Чейс, което бе прието като негласен знак, че официалната част на презентацията е приключила. Всички гости се изправиха и политиците бързо се възползваха от възможността да се доближат до президента.