Тайната на Торинската плащаница
Шрифт:
– Прости ми, Господи, защото съгреших.
184
БОЛНИЦАТА „СЕНЧЪРИ”, ИНГЪЛУД
От четиридесет на шейсет е вече двайсет на осемдесет. Шансът Ник да оцелее.
Лекарите съобщават на Мици лошата новина още с влизането в болницата. Има вероятност приятелят да не преживее нощта. А ако все пак оцелее, може да остане във вегетиращо състояние до края на живота си.
Двайсет на осемдесет.
Вегетиращо състояние.
Шансове
Мици мисли за всичко това, докато върви по коридорите. Вече съжалява, че каза на Ейми да не идва с нея. Изпрати я вкъщи, каза да си почине, увери я, че ще се справи сама. Обаче няма да се справи. Чувства се болезнено самотна.
Автоматът в болницата произвежда най-лошата пилешка супа, която е опитвала. Но това е единственото, което е способна да преглътне. Поничките в кабинета на Картър бяха последното твърдо нещо, което сложи в уста, а оттогава се струва, че е минала цяла вечност. Тя взема пластмасовата чаша, влиза в стаята на Ник и сяда като замаяна до леглото. Полицаите умеят да чакат по-добре, отколкото обикновените хора, но на Мици никога не се е удавало. Особено когато трябва да чака някой да умре.
Тя се вглежда в бледото му лице. Навремето очите му блестяха от жажда за приключения и той беше може би най-сладкият новобранец, когото бе виждала. Винаги бе потискала естествените си чувства към него. Беше угасила пламъците на страстта, още преди да успеят да се разгорят. Винаги се бе държала строго професионално. Беше го въвела в тънкостите на занаята. Бършеше му носа. Напътстваше го в първото му разследване за убийство. Стоя до него, когато почти припадна на първата си аутопсия. Напи се заедно с него при първата му загуба в съда.
Само едно не си позволи – да се влюби в него.
Тя се навежда към пръстите му, които държи преплетени със своите, и целува ръката му. Това е най-страстната целувка, която му е давала. До момента максималното, което си е позволявала, е да го целуне леко по бузата. При тази мисъл идва едновременно да се разсмее и да заплаче. Как е могла да потиска така чувствата си? Сигурно заради Алфи.
Заради Алфи и заради близначките.
Тя беше добра съпруга и майка. Беше решила да не става една от многото жени в полицията, които започват любовна връзка с партньора си. Сега съжалява, че не го е направила. Как само съжалява! Иска се да са имали дълга, луда и страстна авантюра. Пълна с живот. Ето какво прави с теб близостта на смъртта. Кара те да искаш да живееш на пълни обороти, кара те да съжаляваш за всяка пропиляна секунда от скъпоценното ти време на земята. Мици става и издърпва салфетка от една кутия върху шкафчето до леглото. Издухва носа си и попива сълзите от очите си. Часът е единайсет. Ще остане до полунощ, може би до един; след това ще се прибере да поспи. Въпреки това си намерение, много добре знае, че на сутринта най-вероятно ще се събуди на същия този стол, със схванат врат, и пак ще има нужда от литри кафе, за да избута работния ден до края.
Майната им. Утре дори няма да отиде. Да остане тук е много по-важно от всичките им политически манипулации. Тя се оглежда за нещо, което да я разсее от монотонното пиукане на машините.
Няма нищо.
Вече е прочела всичко, което може да се чете. Дори надписите на стените – за часовете на визитациите;
Самото набиране на номера на Джейд я кара да се усмихне. Сега поне си говорят. Разривът между тях започва да изчезва, връзката им заздравява.
Внезапно силно и учестено пиукане я стряска. Отначало си мисли, че е телефонът, и почти го изпуска от изненада. После осъзнава какво е. Аларма от единия монитор. Вратата се отваря и нахълтва една сестра. С бързи крачки, както ходят полицаите и медиците, когато искат да прикрият уплахата си.
Това е краят. Знае, че е така. Чувства го.
– Какво става? – Мици се приближава до леглото на Ник. – Какъв е този шум?
– Дръпнете се, моля.
Тя усеща нечия ръка върху рамото си. Един лекар с бяла престилка внимателно я избутва настрани. Слага стетоскоп на ушите си и се навежда над тялото на Ник.
Той умира. Точно в тази минута. Полицейският инстинкт я кара да погледне часовника си – едно от първите неща, които научи в полицията, е колко важно е да регистрираш времето, когато се случват нещата. Момента, в който всичко се променя. Скъпоценната секунда, в която животът се превръща в смърт. В стаята влизат още хора с бели престилки. Мици се оттегля до стената, встрани от епицентъра на действието, като изхвърлена от центробежна сила.
През хаоса от тела и гората от ръце над леглото тя вижда как тялото на Ник се разтърсва.
Предсмъртни спазми.
Краката му рязко потреперват. Правят му електрошок. Последен опит да съживят умореното му сърце.
Тя се чувства объркана така, както гледа отстрани. Отчаяна като съпруга или сестра. Не като полицай, не като колега. Лекарите и сестрите говорят на неразбираемия си език. Мици стои като на тръни. Чака да се дръпнат и да съобщят новината.
Лошата новина.
Прибират електродите на електрошоковия апарат и се вглеждат мониторите. Нещо задвижва краката на Мици и тя отново влиза в ролята на полицай. Приближава се до леглото и намира пролука. Ако Ник умира, няма да е без докосване от приятелска ръка, от човек, който го обича.
Един лекар гледа монитора. Тялото на Ник отново се размърдва. Мици хваща ръката му. Стиска я. Опитва се да бъде силна.
Той се закашля.
– Стабилен – извиква една сестра. – Пулс – нормален.
Той пак кашля. Отваря очи.
Тя се втренчва в него. Преди да умре, човек често си поема последна глътка въздух. Тялото, напомпано с всякакви медикаменти и разтвори, разтърсено от електрически ток, достатъчен за захранването на Вегас, може да помръдне, но това не означава нищо.
– Ми-ци...
Бавно промълвената дума я раздира отвътре.
Медиците започват да местят тръбички и да нагласят системите. Сестрата, която влезе първа, оправя електрода на пръста му и отново проверява пулса му.
Мици стои втренчена в Ник. Ако погледне настрани, ако дори само мигне, той ще умре. Сигурна е.
Ник не успява дори да се усмихне. Гласът му е тихо, болезнено хриптене:
– Къ-де съм?
Тя вдига ръката му и пак я целува.
– Къде мислиш, че си? В проклетата корабостроителница?