Тайната на Торинската плащаница

Крайстър Сам

– Хайде, приятел! Ще се оправиш.

Ник отваря очи. Отново вижда полицая.

– Добре, това е добре. Не спирай да ме гледаш.

Този поглед му е познат. Самият Ник неведнъж го е използвал. Гледал е така по тъмните улички, когато членове на улични банди – всъщност момчета, твърде млади, за да си купят легално алкохол – са лежали пред него и е виждал как кръвта им изтича. Коленичил е до тях с точно този поглед и ги е лъгал в последните минути от живота им.

Отново затваря очи.

– Не!

Не! Хайде, приятел!

Мракът го успокоява. Това е мястото, където ще намери покой. Мястото, където няма да изпитва болка.

Мисли си за Каролина и Макс, представя си как летят със самолета за ваканцията, на която така и не отидоха. Как тичат заедно по пясъка, държат се за ръце, плискат се с водата, смеят се и скачат във вълните.

– Губим го!

Фанфарите стихват.

Болката изчезва.

ПЕТА ЧАСТ

Вярвам в Бога, Всемогъщия Отец, Творец на небето и земята; и в Исуса Христа, единствен Неговия Син, Господ наш.

178

ПОНЕДЕЛНИК

ПОЛИЦЕЙСКИЯТ УЧАСТЪК НА 77-А УЛИЦА, ЛОС АНДЖЕЛИС

В осем сутринта Мици влиза в почти пълната оперативна зала. Оглежда подозрително бюрата, докато сваля якето си.

– Какво се е случило, пичове? Да не би жените ви да са се наговорили и да са ви изгонили вкупом?

Един сержант при ксерокса я поглежда с каменно изражение:

– Отиди при капитана, Фалън. Каза, че иска да те види веднага щом дойдеш.

– Матюс? – изненадано възкликва тя, докато оставя якето на облегалката на стола си. – В осем часа в понеделник?

– Телефонът ти е изключен – обяснява сержантът. – Опитвал се е да се свърже с теб.

– По дяволите.

Забравила е да плати сметката. Спрели са го. Тя изважда телефона от чантичката си. Батерията е паднала. Изключил се е снощи, след последния разговор с Картър, преди да се прибере вкъщи. От умора е забравила да го зареди.

Мици отива в кабинета на шефа. Ако е сбъркала нещо, вероятно е свързано с юридическите формалности в болницата. И да е така, чудо голямо. Направи всичко възможно. Не могат да искат от нея повече.

Секретарката на Матюс не е на поста си. През вратата Мици вижда началника да говори с Тайлър Картър. Разговорът не изглежда приятен.

Тя почуква и отваря вратата.

– Искали сте да ме видите, началник.

– Влез и затвори вратата.

Изражението на двамата мъже никак не харесва.

– Какво е станало?

– Ник Каракандес е бил прострелян снощи на летището при престрелка

с мъж, който бягал от граничните власти.

Тя затаява дъх.

– Изпаднал е в клинична смърт по пътя за болницата. Една рана в корема, друга – в рамото...

– Боже мой!

Краката омекват. Матюс вдига ръка:

– Чакай да свърша. Успели са да го съживят в спешното. Жив е, но е в кома. – Матюс посочва един стол. – Застрелял е беглеца, но той успял да го улучи с два 45-калиброви.

– Брусар, ученият, за когото каза, че пристига с Ник – намесва се Картър, като докосва рамото , – той също е мъртъв, както и един възрастен инвалид, попаднал в престрелката. Едно младо момче ще остане парализирано за цял живот.

Мици стои като онемяла.

– Брусар е бил намерен убит в тоалетната на летището, преди да мине през граничния контрол. Това е предизвикало престрелката.

– Мислех, че са пристигнали благополучно – успява да промълви накрая Мици. – Ник ми се обади от Ню Йорк и каза, че всичко е наред.

– Оказва се, че не е. – Матюс се опитва да звучи прагматично. – Тайлър изпрати двама от хората си да извършат оглед на местопрестъплението. Двата трупа са в моргата.

– Искам да отида в болницата. – Тя поглежда Картър. – Ако може. Ще се опитам да завърша с материалите за Привидението, след като се върна.

– Разбира се. Обаче внимавай. Журналистите вече са чули за стрелбата на летището и душат около спешните отделения в града.

Мици се изправя и в този момент вратата се отваря. Влиза Ейми Чан. На лицето се изписва състрадание.

– Здравей, Мици. Дойдох веднага щом научих.

– Благодаря.

Появата на приятелката е утеха за Мици.

Матюс не пропуска да я подготви за най-лошото:

– Мици, перспективите за Ник не са добри. Снощи лекарите дадоха четиридесет процента шанс да оцелее.

– Майната им на лекарите. – Тя отваря вратата. – На пристанището го чака лодка и аз ще се погрижа той да се качи на нея.

179

По пътя към болницата сърцето на Мици се къса от мъка.

Нещо я кара да се надява, че присъствието до леглото му, ще направи някаква магия – като по филмите. Алхимията на правилния момент – просто поставяш подходящия човек на подходящото място в подходящото време и всичко се нарежда.

Абсурд.

Тя поглежда към Ейми Чан над тръбичките, системите за преливане на кръв и плазма и пиукащите монитори:

– Можеш ли да поговориш с тях, нали се сещаш... като с колеги? Да разбереш какви са реалните му шансове.

– Разбира се.

Ейми излиза. Мици отново поглежда Ник. По дяволите, би изглеждал като герой, ако не изглеждаше като мъртвец. Тя веднага се смъмря мислено за тази идея.