Текила и синьо дайкири

Ливайн Пол

— Мъж на име Честър Лий Конклън. Викат му Чери.

— Случвало ли ви се е да срещнете господин Конклън отново?

— Вчера. Стреляше с пушка по мен. И по Клайв Фоулс.

Няколко съдебни заседатели се размърдаха. Правеха го винаги когато станеше дума за стрелба.

— Защо Честър Конклън ще се опитва да ви убие?

— Протестирам! Това са заключения. — Уадъл трябваше да вдигне малко шум просто за да прекъсне разпита. — И доколкото виждам, господин Конклън няма връзка с настоящото дело.

— Има — отвърна

Виктория, — от момента, в който Лечестър Робинсън призна, че Конклън е работил при него и обвиняемият Харолд Грифин му е конкурент.

— Отхвърля се засега — отсъди съдията.

— Господин Конклън — продължи Стив — не искаше Клайв Фоулс да ми каже кой е истинският убиец на Бен Стъбс.

— Протестирам, да се заличи от протокола — намеси се Уадъл. — Това са свидетелски догадки, не показания. Ваша чест, не знам как го правят в Маями, но никога не съм гледал дело, в което адвокат по защитата сяда на свидетелската скамейка и…

— Бивш адвокат — отвърна Виктория.

— Няма значение. Адвокатът дава показания и изказва мнението си кой е убил жертвата.

— Прокурорът има право. — Съдията се обърна към съдебния пристав. — Изведете съдебните заседатели за малко. Ще се разберем, без да драскаме по протокола.

След като съдебните заседатели се изнизаха един по един в малката си стаичка, съдия Федърс попита Виктория.

— Какво се опитвате да изтръгнете от съдружника си?

— Бившия ми съдружник — поправи го Виктория.

— Ваша чест, мога ли да задам няколко въпроса на господин Соломон, докато съдебните заседатели ги няма?

— Заповядайте.

— Господин Соломон, Клайв Фоулс каза ли ви кой е убил Бен Стъбс?

— Да, каза ми.

— Знаех си — намеси се Уадъл. — Задават се косвени показания.

— Затваряй си устата, Дик — отвърна съдията, — това, че аз ще го изслушам, не значи, че и съдебните заседатели ще го чуят. Продължавайте, госпожице Лорд.

— Работел за трета страна, не пожела да ми каже името на човека. Третата страна искала Стъбс да потопи Океания, като даде отрицателна оценка в доклада си. Работата на Фоулс била да убеди Стъбс да го направи. И да го убие, ако откаже.

_Дотук всичко е истина._

— И как господин Фоулс е изпълнил инструкциите?

— Промъкнал се е на „Форс мажор“ и когато Стъбс отказал да изпълни искането му, Фоулс направил това, което му било наредено да направи.

_Горе-долу истина._

— Можете ли да бъдете по-конкретен, господин Соломон?

Стив си пое дълбоко въздух. Нямаше къде да иде. Ако кажеше дословно истината — че Стъбс е бил пронизан случайно, — Грифин можеше и да отърве кожата, ако съдебните заседатели въобще чуеха показанията му. Но истината нямаше да уличи Робинсън. — Фоулс каза, че е прострелял Стъбс с харпуна. Убил го е, както му е било наредено.

Заболя те, нали? Наистина ме заболя.

— Освен че каза, че е убил господин Стъбс — попита Виктория, —

какво още направи господин Фоулс?

— Написа самопризнание и го подписа.

— Кога и къде стана това?

— Вчера. На торпедото на Фоулс от Втората световна война.

— На кое? — попита съдията.

— Двуместен подводен съд, който прилича на торпедо със седалки. Пътуваш с водолазна екипировка. Бяхме на дъното на океана.

— На дъното на океана? — Уадъл се разсмя. — Звучи както че ли свидетелят е получил азотна наркоза.

— И как господин Фоулс е написал признанието си под водата? — полюбопитства съдията.

— На магнитна плоча. Каквато използват водолазите.

Уадъл се изкашля.

— Най-добре да видим доказателството, Ваша чест. И къде е това самопризнание?

— Изгуби се в морето — отвърна Стив. — Изпуснах плочата, когато Фоулс блъсна лодката на Конклън и двамата загинаха.

— Господи! — съдия Федърс тихо изсвири с уста.

— Ваша чест, възразявам срещу свидетелските показания на господин Соломон — заяви Уадъл. — Така нареченото самопризнание е сто процента косвено доказателство, чисто и просто.

— Прокурорът е прав — каза съдията. — Госпожице Лорд, ако разполагахте с плочата, щях да склоня да оставя господин Соломон да удостовери автентичността й и да я приема като доказателство. Но без нея…

— Благодаря ви — ухили се самодоволно Уадъл. — Сега може ли да викнем отново съдебните заседатели и да проведем процеса според правилата?

В този миг вратата на съда се отвори и един висок, красив и почернял мъж влетя вътре. Джуниър Грифин беше по джапанки, бели панталони и потник, дългата му руса коса беше мокра и зализана назад. На Стив му заприлича на някоя от онези реклами за мъжки одеколон.

_Но какво държи?_

— Надявам се, че не съм закъснял. — Джуниър размяташе мрежа в ръка. А в мрежата беше магнитната плоча.

Стив не можеше да повярва.

_Аз трябваше да съм героят! Не Джуниър Муниър Грифин!_

— Беше само на двайсет и пет метра дълбочина — каза Джуниър, докато се приближаваше към съдийската банка. — Но координатите на Бреговата охрана не бяха съвсем точни. Трябваха ми пет гмуркания. Не се нуждая от благодарности, разбира се.

Съдебната стенографка, млада жена с отворени на пръстите сандали и къса пола, беше зяпнала Джуниър като шоколадова мелба.

— Бихте ли си казали името за протокола? — попита тя.

— Харолд Грифин-младши.

А телефонният номер? — продължи тя.

— Да видим какво носите, млади момко — намеси се съдия Федърс.

Джуниър им отвори мрежата и подаде плочата на съдията. Надписът си беше още там — „Аз убих Стъбс“, подписано от Клайв А. Фоулс.

— Господин Соломон, това ли е писменото самопризнание, за което говорехте? — попита съдията.

— Да.

— И видяхте как господин Фоулс го подписва?