Тримата шишковци
Шрифт:
— Ах, сърцето ми ще се пукне, пък си изгубих и тока!
Докторът беше изгубил пелерината си още на площада след десетия топовен изстрел.
На върха на кулата имаше площадка с каменна ограда. Оттук се откриваше гледка поне на петдесетина километра наоколо. Нямаше време да се любува човек на гледката, макар гледката да заслужаваше това… Всички гледаха нататък, дето се водеше сражението.
— Аз имам бинокъл. Винаги нося бинокъл с осем стъкла. Ето го — рече докторът и откопча каишката.
Бинокълът преминаваше от ръка в ръка.
Доктор Гаспар видя на зеленото пространство
Доктор Гаспар помисли, че всичко това наподобява картина от магически фенер. Слънцето ярко грееше, блестеше зеленината. Снарядите се пръскаха като късчета памук, пламъкът се появяваше за секунда, като че някой пращаше в тълпата слънчеви зайчета. Конете играеха, изправяха се на задните си крака и се въртяха като пумпали. Бял прозрачен дим прибули парка и Двореца на тримата шишковци.
— Те бягат!
— Те бягат… Народът е победен.
Бягащите хора се приближаваха към града. По цели купчини хора падаха на пътя. Сякаш върху зеленината се сипеха разноцветни парцалчета.
Един снаряд изсвири над площада.
Някой, уплашен, изпусна бинокъла. Снарядът се пръсна и всички, които бяха на върха на кулата, се спуснаха назад, долу, вътре в кулата.
Един шлосер се закачи с кожената си престилка за някаква кука. Той се озърна, видя нещо ужасно и закрещя тъй, че се чу по целия площад:
— Бягайте! Хванаха оръжейния майстор Просперо! Ей сега ще влязат в града!
На площада настана бъркотия. Тълпата се отдръпна от портите и се юрна от площада към уличките. Всички бяха оглушали от стрелбата.
Доктор Гаспар и още двама души се спряха на третия етаж на кулата. Те гледаха от тясното прозорче, пробито в дебелата стена.
Само един от тях можеше да погледне както трябва. Останалите гледаха с едно око. Докторът също гледаше с едно око. Но и за едно око зрелището беше достатъчно страшно.
Грамадните железни порти се разтвориха в цялата си ширина. Около триста души отведнъж се втурнаха през тези порти. Бяха занаятчии в сиви шаячни куртки със зелени маншети на ръкавите. Те падаха, облени в кръв. По техните глави препускаха гвардейци. Гвардейците сечаха със сабите и стреляха с пушките. Жълтите пера се развяваха, проблясваха черните мушамени шапки, конете разтваряха червена паст, изблещваха очи и пръскаха пяна.
— Гледайте! Гледайте! Просперо! — извика докторът.
Оръжейния майстор Просперо мъкнеха с примка. Той вървеше, падаше и пак ставаше. Червеникавите му коси бяха разчорлени, лицето му беше окървавено и дебела примка стягаше шията му.
— Просперо! Той е паднал в плен! — извика докторът.
В това време един снаряд попадна в пералнята. Кулата се наведе, люшна се, една секунда се задържа в косо положение и рухна. Докторът полетя презглава, изгубил втория си ток, бастуна, куфарчето и очилата.
II. Десет ешафода
Докторът имаше късмет: той не си разби главата, и краката му останаха здрави. Впрочем това не значи нищо. Дори и щастливото
Когато дойде на себе си, беше се свечерило вече. Докторът погледна наоколо.
— Колко досадно! Разбира се, очилата ми са се строшили. Когато гледам без очила, аз навярно виждам така, както вижда некъсогледият човек, ако си сложи очила. Това е много неприятно.
После той помърмори за откъртените токове:
— Аз и така не съм висок, а сега ще бъда три пръста по-нисък. Или може би шест пръста, защото са се счупили двата тока? Не, разбира се, само три пръста…
Той лежеше върху купчина чакъл. Почти цялата кула се беше срутила. Един дълъг и тесен къс от стената стърчеше като кост. Много далеч свиреше музика. Веселият валс отлиташе с вятъра — изгубваше се и не се връщаше. Докторът вдигна глава. Горе от разни страни висяха черни почупени греди. На зеленикавото вечерно небе блестяха звезди.
„Къде ли свирят?“ — зачуди се докторът.
Без пелерината ставаше студено. Ни един глас не се чуваше на площада. Като пъшкаше, докторът се изправи сред камъните, нападали един върху друг. По пътя той се закачи за нечий голям ботуш. Шлосерът лежеше, изтегнат напреки върху една греда, и гледаше в небето. Докторът го поразмърда. Шлосерът не искаше да стане. Той беше умрял.
Докторът вдигна ръка, за да си свали шапката.
— Изгубил съм си и шапката. Къде ли да ида?
Той излезе от площада. На пътя лежаха хора; докторът се навеждаше ниско над всекиго и виждаше как звездите се отразяват в техните широко разтворени очи. Той допираше с ръка челата им. Те бяха студени и мокри от кръвта, която в нощта изглеждаше черна.
— Виж ти! Виж ти! — шепнеше докторът. — Значи народът е победен… Какво ще стане сега?
След половин час той стигна до оживени места. Беше много уморен. Искаше му се да яде и пие. Тук градът имаше обикновен вид.
Докторът стоеше на кръстопътя, отдъхваше си от дългото ходене и мислеше: „Колко странно! Горят разноцветни светлини, летят екипажи, звънят стъклени врати. Полукръглите прозорци светят със златна светлина. Там покрай колоните се мяркат двойки. Шуми весел бал. Китайски цветни фенерчета се въртят над черната вода. Хората живеят, както са живели вчера. Мигар не знаят какво е станало тази заран? Не са ли чули стрелбата и стоновете? Не знаят ли, че вождът на народа, оръжейният майстор Просперо, е пленен? Може пък и нищо да не се е случило? Може би ми се е присънил страшен сън?“
На ъгъла, дето гореше трирък фенер, покрай тротоара стояха екипажите. Цветарки продаваха рози. Кочияшите разговаряха с цветарките.
— Мъкнели го с примката през целия град. Клетникът!
— Сега го турили в желязна клетка. Клетката стои в Двореца на тримата шишковци — каза един дебел кочияш, който носеше син цилиндър с кордела.
Тъкмо в тоя миг към цветарките се приближи да купи рози една дама с момиченце.
— Кого са турили в клетка? — полюбопитствува тя.
— Оръжейния майстор Просперо. Гвардейците го пленили.