Умирай само в краен случай

Райнов Богомил Николаев

И туй вече наистина е финалният акорд, защото рижият прави привичния си нехаен жест, означаващ „разкарвай се“ и най-сетне решава да ми обърне внимание, а Райт се запътва към вратата, като ме облъхва пътем с такъв аромат, сякаш съм се озовал внезапно в гора от разцъфнали люляци.

— Е, мистър Питър Феникс, с какво мога да ви бъда полезен? — запитва шефът, когато оставаме сами.

Ние обаче всъщност не сме сами и преди да започна, аз неволно и неловко поглеждам по посока на алената туника.

— Говорете спокойно — окуражава ме Дрейк, уловил

погледа ми. — Бренда е моя приятелска. А аз, като наивен човек, нямам тайни от приятелката си. Предполагам, че именно това някой ден ще ми изяде главата.

— О, Бил!… — произнася укоризнено дамата с кадифен мъркащ глас.

— Искам просто да ви уведомя за нещо, което ми се случи тази заран… — казвам.

— А именно?

— Ами един полицай на име Хигинс ми предложи да работя за него.

— Не светотатствувайте, Питър — смъмря ме бащински Дрейк. — Хигинс не е полицай, а полицейски инспектор.

И понеже не считам за нужно да възразя, запитва:

— Значи, предложи ви да работите?… Но вие вече сте на работа при мене. Казахте ли му го?

— Не — признавам. — Затова пък той ми каза някои неща… Изобщо заплаши ме, че може всеки момент да ме откара в участъка, понеже нямам паспорт.

— И вие отстъпихте?

— А какво друго да правя?

— Вярно — кима Дрейк. — Нямате богат избор. Впрочем след като сте дошли да ме уведомите, това е вече без значение.

— Да, обаче той би могъл наистина всеки момент да ме прибере.

— Не вярвам да го направи. Особено ако не прескачате отвъд територията на Дрейк-стрийт. Аз ви бях предупредил да не излизате извън моята улица, Питър.

— Какво да правя, като се задушавам…

— Толкова малка ли ви се вижда моята улица? — запитва шефът, леко докачен.

— Въпросът не е, че е малка, мистър. Въпросът е, че нищо не правя.

— Бренда, мила, вижте то тоя чудак! — обръща се рижият към дамата. — Вместо да падне на колене и да ми благодари, че нищо не прави, той ми устройва сцени!

Сетне отново насочва към мене острите си сини очички и казва:

— Ще правите, Питър, ще правите! Трябва да ме вземате за истински глупак, ако смятате, че ви плащам само за да разхождате новия си костюм по Дрейк-стрийт.

ТРЕТА ГЛАВА

Да разхождам новия си костюм — това е за момента все още едничката ми задача. И следва да призная, че за тая отговорна задача Дрейк-стрийт се оказва напълно достатъчна като терен. И ако професията ми по начало предполага да се занимавам с наблюдение, то никога досега не ми се е случвало да изразходвам толкова време в напразно зяпане.

Постепенно започвам да свиквам с бита на улицата, да разпознавам различните й обитатели и дори да завързвам връзки. Само че това не са връзки с приближените на шефа, а с дребосъци като келнерите в заведенията, сервитьорките в клубовете, портиерите и книжарите.

Животът на Дрейк-стрийт като всеки обществен живот се движи на приливи и отливи. Единият прилив, този на обедното оживление, е

съвсем краткотраен и се съсредоточва главно около кафенето, ресторанта на италианеца и магазините за порнографска литература. Другият прилив, значително по-продължителен, започва с края на работния ден, за да завърши към три часа през нощта. Негови невралгични центрове са най-вече кабаретата за стриптийз.

Единствена крепост на постоянството и единствено изключение в това неустойчиво иди ми дойди ми, е комарджийското кафене, което ако не работи в денонощието пълни 24 часа, а само 22, то е просто защото все пак се налага да се почисти подът и се приведе в ред обстановката.

Прочее тъкмо по обяд и малко преди да направя обичайната си визита на куртоазия при италианеца, аз се отбивам в магазинчето за порнография, настанено до първия клуб. Покрай стените на обширното помещение са наредени етажерки с купища фотосписания, доставени от САЩ, ГФР и Дания, а край етажерките стърчат господа с черни сака и черни бомбета, придошли от близките учреждения, за да запълнят обедния отдих с известна самообразователна дейност. Всеки разлиства списанието си, без да обръща внимание на съседа, и лицата на всички са тъй тържествени и съсредоточени, сякаш се намират не в порнографска книжарница, а в катедралата „Свети Павел“.

Пресичам помещението, като си проправям път между богомолците и прониквам в задното отделение, дето се намира книжарят, мистър Оливър. Освен книжаря тук се намират и най-взривоопасните материали — цялата гама на перверзните, от хомосексуализма до садизма, всичко това представено в цветни снимки, илюстровани списания и дори веществени пособия, като уреди за мастурбация и изтезания. Естествено, че цялата тази стока, също както впрочем и онази от предното помещение, се намира под неумолимите удари на закона. Но какво да се прави, когато инспектор Хигинс е останал без индикатор и следователно не може да бъде в течение на всичко.

— Добър ден, мистър Оливър!

— Добър ден, мистър Питър!

Книжарят е доволен от визитата ми, защото ще може да побъбри и ще бъде почерпен с ароматна пура, която съм купил специално за случая и която с оглед литературните интереси на мистър Оливър е винаги от марката „Робърт Бърнс“. Впрочем продавачът и в мое отсъствие не скучае, тъй като запълва времето между две продажби на садистични снимки с четене Диалозите на Платон.

— Едно кафе, мистър Питър?

— Благодаря, с удоволствие.

Кафето той сам си го прави в стъклена колба, класически способ, който според книжаря не може да бъде изместен от континенталното еспресо. Изобщо мистър Оливър като истински английски патриот гледа с неизменно предубеждение на всичко идващо от континента, дълбоко убеден, че не Британските острови принадлежат към Европа, а обратното — Европа е някаква дребна провинция на Британските острови. И в случай че над Ламанша е легнала мъгла, мистър Оливър няма да пропусне да ви осведоми, че „днес континентът е откъснат от острова“. Горкият континент.