Умирай само в краен случай
Шрифт:
Горният пасаж е доста очистена версия на монолога. В действителност Милев говори с излишна припряност и понеже бърза, бърка, а понеже бърка, поправя се, а понеже английският му не е безупречен, то и поправките не са изрядни, тъй че да го слушам е малко уморително и по едно време Дрейк му подхвърля:
— По-накъсо, Майк. И не затъвайте толкова в периодите, защото забравяте главното изречение.
— Исках да кажа, че сега, след като вече съм установил две наистина надеждни връзки чрез Мюнхен, изобщо връзки със сигурни хора, нещата могат
Той изразходва доста минути, за да изрази въпросната не твърде сложна мисъл, тъй че се налага Дрейк отново да го прекъсне:
— А как я виждате вие тази комбинация?
— Ами много просто. Нали вече ви казах, че моите хора имат коли.
— И какво, като имат коли? — пита шефът.
— Ами това решава проблема за трафика от турската до югославската граница.
— Е, да, но нали най-първо стоката трябва да мине границата?
— Оттук не ми е възможно да отговоря на този въпрос в подробности — отвръща Милев. — Подробностите ще се обмислят, когато моите двама души влязат в контакт със сигурни хора от граничните села.
— Не става дума за подробностите, а за най-общо решение — пояснява спокойно Дрейк. — С две думи, как си представяте прехвърлянето през границата?
— Има различни възможности. Съществуват такива места, дето граничната ивица е съвсем тясна или достатъчно подходяща — скалист хребет или сипей — и дето стоката може да се измъкне от турска територия просто с дълго въже. Или да се изхвърли чрез съответно приспособление. Или да се използва балон. Това ще ни каже само специалистът.
— А какво ще кажете вие?
— Аз съм в състояние да ви предложа топографията на няколко подходящи места и за двете граници, а също и да осигуря транспорта на стоката през страната. Като се има предвид, че се касае до стока в значително количество, това мисля не е малко.
— Да, разбира се — съгласява се Дрейк. — Обаче и съвсем не е достатъчно. Тук не става дума за много или за малко, а за достатъчно, което значи стоката от Турция да прехвръкне невредима в Югославия.
Милев мълчи, като се опитва да изцеди от главата си възможно най-задоволителния отговор. Останалите също мълчат, но тая обезпокоителна тишина изглежда не помага ма мислителя, а добавъчно то гипсира.
— Мога да предложа и друг вариант — обявява най-сетне той. — В случай че вашите хора успеят да вкарат стоката в страната, аз поемам грижата да я изнеса чрез моите хора в Югославия. Онази граница, разбирате ли, е значително по-лека. Там стават местни празненства и други такива…
Дрейк поглежда замислено към оратора, сетне поклаща глава:
— Вижте, Майк, ако нашите хора успеят да внесат стоката, те ще съумеят и да я изнесат и вие изобщо няма да сте ни нужен. Подобни операции, както знаете, вече са ставали и без ваша помощ. За нещастие повечето са завършвали на пълна загуба. И проектът, който вие ми предложихте преди месеци и за който похарчихме
— Аз и сега държа на този проект — произнася Милев, като се опитва да заеме една от достойните си пози. — И ако вие наредите да почнем сондажите, гарантирам ви, че в непродължителен срок моите хора ще ни дадат точни сведения за удобните места и дори предложения за начина на прехвърлянето. А оттук нататък нека специалистите си кажат думата.
— Това вече звучи по-другояче — кима шефът. — И тъкмо това исках да чуя от вас: има ли наистина реална възможност за прехвърляне на границата и способни ли са вашите двама хора да ни дадат точни сведения по въпроса, а подир туй, естествено, и да реализират трафика.
— За тия неща аз отговарям напълно — декларира Милев.
— А вие, Ларкин, какво ще кажете? — обръща се Дрейк към непознатия.
В продължение на минута или две Ларкин не благоволява да каже нищо. Дори ако се съди по израза му, той изобщо се е зарекъл да не казва нищо: тежкият, сякаш неподвижен поглед, плътно стиснатите устни и скобите на двете отвесни бръчки, заключващи устните, съвсем не говорят за словоохотливост.
— Става — произнася най-сетне мургавият.
— В смисъл? — вдига вежди Дрейк.
— Става — повтаря непознатият. — Ако има реални възможности и ако Майк осигури точните данни, ние ще организираме техниката.
— Надявам се, не с балони… — изръмжава шефът.
— Ние ще осигурим техниката — натъртва на своето Ларкин, без да си дава труд да уточни дали тя включва балони или не.
— Чудесно — кима по навик шефът. — А вие какво мислите, Райт?
— Мисля по въпроса за връзката — отвръща хубавецът.
— Коя именно? — пита Дрейк.
Райт прокарва дългите си нервни пръсти на музикант в още по-дългите си черни коси и пояснява:
— Връзката с ония двамата в България…
— Писмата с тайнописа… — побързва да му напомни Милев.
— Писмата с тайнописа са добри, докато не е възникнало подозрение — забелязва сухо красавецът. — Обаче ние трябва да бъдем готови и за такава възможност.
— А как ще бъдем готови? — любопитствува шефът.
— Трябва да отиде човек на място, в случай че се наложи.
— Вие нали вече ходихте?
— Трябва да отиде местен човек. Майк… или този, новият…
— Че за какво друго ще ни служи новият, ако не може да свърши тая работа? — не се стърпява Милев.
— А ти не би ли я свършил сам? — изръмжава Дрейк.
Милев мълчи няколко секунди, сетне промърморва:
— Моето връщане там е свързано с доста рискове. Но ако решите, че се налага…
— Бренда, вие много мълчите днес, мила — обръща се шефът към приятелката си.
Алената дама, която днес — може би пропуснах да отбележа — е изумруденозелена, дръпва порция дим от дългото цигаре и пропява с кадифения си глас:
— Аз играя ролята на публика, Бил. А ролята на публиката е да мълчи.