Умирай само в краен случай
Шрифт:
Последните дни минават значително по-приятно от първите. Линда вече се пече с необходимата предпазливост, но което е по-важно, болестта донейде е притъпила злината й. Не знам защо става тъй, обаче факт е, че нещастието прави хората по-малко проклети от обичайното.
— Струваше ми се, че се люшкам нейде между живота и смъртта — обяснява дамата, додето лежим под сянката на слънчобрана. — Но май че бях се приближила повече към смъртта.
— Всеки е имал подобни преживявания — казвам успокоително.
— Е, да, но да умреш
— Нима има значение от какво ще умреш? По-важно е за какво живееш — пускам в ход първата баналност, която ми хрумва.
— А нима вие сте мислили за какво живеете? — запитва Линда.
— Кой не е мислил?
— И сте убеден, че вървите към своята цел?
— Съвсем не. Убеден съм, че се движа по течението. Също като вас, когато сте се люшкали между живота и смъртта.
— Не разбирам… — произнася полугласно жената.
— Не разбирате, че между многото житейски цели може да има и такива, които са безнадеждно рухнали?
— А, това го разбирам.
— Е, в такъв случай значи се изяснихме.
Тя мълчи, като чертае нещо върху пясъка, тъкмо там, дето няколко дни по-рано лейтенантът бе написал своето петцифрено число. Сетне казва:
— Значи, и вие сте като мене.
— В какъв смисъл?
— В смисъл на рухналата цел. Не знам каква е била точно вашата, обаче излиза, че и вие сте като мене.
— Смятам, че сте още твърде млада, за да се причислявате към категорията на корабокрушенците.
— Млада за какво? За да стана съпруга? Или за да бъда певица?
— Но вие сте певица…
— Да. В кабарето на Дрейк. Обаче представете си, че съм мечтала за нещо повече от туй да пея пред ония полупияни мъжкари в „Ева“… Че съм живяла с надеждите за голямата естрада…
— … За световна известност — опитвам се да й помогна.
— Може би не за световна известност, макар че кой не копнее за нея, но поне за един чист и осмислен живот… осмислен от изкуството, а не от заплатата в края на месеца.
— А защо предполагате, че вратите пред вас вече са затворени?
— Какво има да предполагам? Знам го. Проверявала съм го, и не веднаж, ето с тия ръце и с тая глава, блъскала съм се в затворените врати на театри, на мюзикхоли, на всякакви импресарии…
— Човек трябва да упорствува докрай — забелязвам. — На вас поне инат не ви липсва.
— За вас важи същото. Но ето че и вие сте се отказали. Не знам от какво и не знам защо, но ето че сте се отказали. А какво да правя аз, когато, менажерите ми викат: „Сега, миличка, викат, едно момиче ако не стане певица на седемнайсет години, значи изобщо за нищо не го бива.“ А аз бях на седемнайсет точно преди десет и от тях близо девет съм изразходвала, за да тропам по различни врати и дори когато тръгнах из кабаретата на Сохо, все още продължавах да тропам, именно защото, както сам казвате, поне инат не ми липсва.
— Може би нямате свой репертоар… — подхвърлям, за да кажа
— Имам репертоар! — извиква тя е почти същата настойчивост, с която онзи ден казваше: „Искам на плажа!“ — И песните, дето сам ги чухте, са всичките от моя репертоар.
— Включително и онази, за която ме използувахте като жертва?
— Нямахте толкова блестящ вид, за да го заслужавате. Обаче какво да правя, когато другите бяха все старци.
Тя замълчава, сякаш изтървала нишката. После се връща на темата:
— Да, включително и онази! И всички те са написани специално за мене от един изключително талантлив композитор.
Сетне прави нова пауза. А сетне добавя някак уморено:
— Само че и репертоарът ми вече остарява. Сега пеят други песни.
— Ще накарате вашия композитор да ви напише нови. Предполагам, че е безумно влюбен във вас.
— Беше… макар и не тъй безумно… Любовта никога не е безумна, освен когато е любов към хашиша… Като неговата.
— Значи, готов е за песни в новия стил. Нали сега наркоманската музика е на мода… тая, псходеличната…
— Е, да. Но той отиде да я пише на оня свят.
Щом сме стигнали и до тая тема, по-добре да приключваме. Което и казвам. Тъй че вдигаме се, за да се потопим за последен път в морето и да поемем към хотела.
— Навярно ви отегчих с тия мои истории — подхвърля тя по-късно по време на обеда.
— Напротив. Спестихте си боя, който бях решил да ви хвърля, щом се приберем в Лондон…
— Само да се бяхте опитали! — произнася тя войнствено.
— Наистина го бях решил. Заради високомерието ви. Но сега мисля, че почвам да ви разбирам…
— Не държа да се умилявате над съдбата ми.
— Няма такава опасност. Характерът ви е достатъчно проклет, за да предизвиквате умиление. Мисля просто, че почвам да ви разбирам. От което, естествено, вие нямате особена полза, освен че си спестихте един бой.
— Това за ползата е ясно и без да го казвате — забелязва тя. — С какво може да помогне един корабокрушенец на друг корабокрушенец?
— С нищо, освен с баналната мъдрост на победения: да се научиш да понасяш удари, това е всъщност животът ни.
— Уча се, доколкото мога, и без да ми го внушавате.
— В такъв случай всичко е наред и можем да ставаме.
Но тя не става и продължава да седи апатично на мястото си и да се взира в недояденото парче торта пред себе си.
— Казвате, че ме разбирате… А аз именно сега не ви разбирам, Питър.
— Драго ми е да го чуя. Това е винаги едно малко удоволствие — да изглеждаш загадъчен.
— Не, сериозно. В началото ви смятах за обикновен грубиян между всички други грубияни в оня квартал. После, когато почна пътуването, взех да долавям, че сте нещо по-друго, макар и не по-привлекателно. А през тия дни на болестта… и с тия ваши грижи… вие съвсем ме объркахте, да не говоря, че ме трогнахте…