Умирай само в краен случай

Райнов Богомил Николаев

Откакто се е появил в кабинета по нареждане на Дрейк, той не е благоволил да отрони нито дума и се ограничава с небрежното държане на надзирател спрямо арестант. Имам обаче впечатлението, че въпреки цялата си външна непринуденост, погребалният агент не се чувствува много добре и че зад позата му на надзирател всъщност се крие едно мъчително съмнение: дали той, Райт, все още е дясната ръка на шефа или дясна ръка вече е станал привидният арестант тоя пришелец, натрапник и хитрец Питър.

Следва да призная, че ако подобни съмнения наистина го мъчат, те не са съвсем неоснователни. Срещите, които съм имал с Дрейк, ако изключим оня паметен военен съвет, са ставали

винаги в отсъствие на Райт. Проектът за операцията в последния си и единствено валиден вариант е за него вероятно пълна тайна. Пълна тайна е и писменият ми доклад, с който в момента изпълвам страниците и в който чернокосият с уместна предпазливост се пази да надзърта.

Изобщо, ако приемем, че и двамата сме в известен смисъл секретари на Дрейк и че дори Райт е старшият, то съвсем очевидно е вече, че секретар по поверителните дела съм аз, докато той е натоварен да се занимава с най-прозаичното — порнографията, комарджийницата и клубовете-зимници.

Предполагам, че някой друг на мястото на Джо едва ли би се тровил прекалено от такива подробности. В края на краищата, по-малко ангажименти с нередни неща означава и по-малко неприятности. Обаче Райт изглежда се трови. И не само поради простото съображение, че участието в една операция носи и някакво участие в печалбата. А и поради подозрението, че щом Дрейк държи дясната си ръка настрана от операцията, значи престанал е да разчита или никога не е разчитал особено на тая дясна ръка.

Кабинетът отдавна вече е задимен до краен предел и ръкописът ми отдавна вече е завършен, и ние от сума време сме погълнати с Райт от това отегчително занимание — да даваме вид, че не съществуваме един за друг, когато най-сетне вратата се отваря и влиза шефът.

— Готово ли е всичко? — пита той в най-добро настроение, в смисъл, че въгленът му е добре зачервен, вероятно от няколко добавъчни чашки в „Ева“.

Подавам му вместо отговор скромния си литературен труд. Рижият го поема, приближава до касата и го поставя на сигурно място.

— Свободен сте, Райт — промърморва Дрейк и тая реплика прозвучава значително по-хладно от първата.

Погребалният агент пожелава приятна вечер на шефа си и побързва да изчезне.

Защото, макар тоя факт да е грижливо скрит зад плътно спуснатите завеси, но вече отдавна е вечер.

— Какво ще кажете, Питър, за една малка вечеря по френски образец?

Какво друго мога да кажа, освен че съм поласкан от вниманието.

— Всъщност трябваше да ида до Бренда, за да я изведа, но се обадих да дойде по-късно направо в „Ева“. Трябва да ви призная, приятелю, че тия домашни котки понякога стават доста обременителни.

Излизаме от кабинета, като оставяме на горилите грижата да проветрят помещението и правим пеша курса от няколкостотин метра до набелязания от шефа ресторант. Заведението няма нищо общо с посредствената класа на италианеца. Кристали, порцелан, сребърни прибори, снежнобели покривки и цветя. За щастие — не люляци. Сезонът на люляците отдавна е минал, освен при Райт.

— Избирайте, без да правите справки с цените — заявява с царствен разгул Дрейк, когато метр д’отела ни поднася подвързаните с кожа карти.

Пропускам край ушите си тая декларация и си поръчвам скромна салад нисоаз и банален стек с чер пипер.

— Какво ще пият господата? — пита с искрен интерес метр д’отела, тъй като решителният удар върху клиента се нанася именно с питието.

— Безразлично ми е — казвам с риск да го разочаровам.

— Трябва да помисля някой ден за светското ви възпитание, приятелю — промърморва добродушно шефът. — Не можете да влезете

във френски ресторант и да ви е безразлично какво ще пиете.

Окуражен от тая фраза, келнерът бърза да предложи някакво бяло бургундско от не знам коя си реколта, което Дрейк, въпреки прилива си на щедрост, е принуден да отхвърли като прекалено нагарчащо от гледна точка на цената. Изобщо между двамата започва увлекателна беседа на темата френски вина, завършваща с избора пак на някакво бургундско, но сравнително по-приемливо при тия наши скръбни времена на финансова неустойчивост, както благоволява да се изрази шефът.

Интериорът с бледорозовите си тапети и кристални осветителни тела представлява оазис на финес и уют в тоя не твърде чист град, наречен Сохо, тъй като в Сохо контрастите съвсем не са редки и нищо чудно до жалката квартална кръчма да откриете някакво скъпо заведение, както и нищо чудно до масата на мистър Дрейк да видите седнали двама члена на камарата на лордовете.

Ресторантът се казва „Златен петел“, ако не е „Златен лъв“ или „Златна риба“ или „Златно буре“, защото по фирмите на тия заведения златото изобилствува, като че се касае за бижутерии предприятия и ако вървим по същата логика, златарските магазини би следвало да носят названия като „Вкусното дробче“ или „Печената пуйка“. Ала това е една тема извън сферата на моята специалност и по която би следвало да се вземе мнението на приятеля ми, всестранно осведомения мистър Оливър, който обича да разсъждава обстойно над такива загадки, като примерно защо автобусите в Лондон са червени, а в Париж — зелени и винаги е готов да ви предложи личната си добре обоснована концепция.

Вечерята минава без излишни протакания и аз не съм далеч от подозрението, че Дрейк жадува час по-скоро да види края й с единствената цел да стигне и час по-скоро до любимото си уиски, защото тия бели вина, френски или други, не му говорят много нещо. Може би именно и затуй едва когато си поръчва двойния скоч — докато аз се задоволявам с кафе и малък коняк — шефът минава от дребните въпроси, свързани с операцията, към по-големите житейски обобщения. И ако не съм успял до тоя момент да се досетя, че философията на мистър Дрейк е изцяло алтруистична, крайно време е най-сетне да проумея тази истина.

— Всъщност, Питър, не знам дали сте забелязали, но ако се абстрахираме от някои глупави предразсъдъци, моята цел в живота е толкова благородна, че само някой лицемер би имал куража да я оспори. Защото целта ми… каква друга може да бъде целта ми, освен да доставям радост? Радост на хората, но, разбира се, и радост на себе си. Аз също съм човек.

При тая скромна декларация шефът отпива от скоча и ме поглежда, за да почерпи от очите ми онова съчувствие, което би го поощрило да продължи великодушната си мисия.

— Кое е добро и кое — не, това е работа на пасторите, Питър. Аз обаче знам нещо, неизвестно на пасторите: кое доставя радост и кое — не. И се стремя да се придържам най-вече към първото. И ако понякога по изключение съм заставен да прибегна до второто, то е само защото ме принуждават, само защото на тоя свят има и хора, неспособни да оценят желанието ми — да доставям радост.

— Има ги всякакви — съгласявам се, за да го успокоя.

— Точно така — кима шефът. — Но за да се върна към първоначалната си мисъл, ще ви кажа, че възрастните са като децата: радват се най-вече на игрите и на играчките: безсрамни картинки, живи кукли, по възможност — голи, малко хашиш, малко комар… И аз им давам всичко това, Питър, давам им радост. Нека всевишният ме съди на оня свят затуй, че съм доставял радост…