Умирай само в краен случай
Шрифт:
Понеже е заговорил за миризми, иде ми да му кажа да отмести малко стола си, защото както е седнал плътно до мене и ме облъхва с аромата си, не съм в състояние да разбера дали пия наистина скоч или люляков одеколон. Нейсе. Трябва да бъдем възпитани спрямо ближния и снизходителни спрямо пияния.
Той наистина е на градус, макар и не чак толкова, колкото се прави. Това още не е беда. Бедата е, че аз също почвам да се правя на гипсиран и че Джо има лекомислието да ми повярва. Затуй не се учудвам, когато, върнал се от тоалетната, дето за миг съм прескочил, установявам
Сядам с разпасаните движения на пиян човек и, разбира се, събарям чашата.
— Дейви, още едно уиски! — нарежда Райт. И като гаврътва своята чаша, добавя:
— И още едно!
Сетне става по реда си да инспектира тоалетните места.
Сега или никога. Изскачам от кафенето и хлътвам в магазинчето на мистър Оливър.
— Райт съвсем се е напил — съобщавам му. — Извикайте го за нещо подир двайсетина минути, додето уредя сметката. Иначе няма да можем да го изкараме от кафенето.
— Ами че аз тъкмо имам да говоря с него по едни фактури… — започва да ми обяснява книжарят.
Нямам време да го слушам. Връщам се обратно в заведението и само с минутка изпреварвам появата на Джо.
— Бедата при жените, Питър, е, че те привличат с красотата и секса… а тъкмо красотата и сексът у тях е фалш… Докато ги гледаш как се кълчат под прожекторите на „Ева“… как премрежват очи и въртят задници… мислиш си: богини… А после в леглото разбираш, че са обикновени проститутки… Проститутки, които знаят пет-шест танцови стъпки… какво повече…
Той вдига чашата и аз следвам примера му, а понеже настъпва известна пауза, осмелявам се да възразя:
— Все пак, Джо, не можеш да откажеш, че има и луксозни жени… Има и луксозни, Джо…
— Има… — съгласява се погребалният агент. — Само че луксозните, Питър, никога не са свободни… Именно понеже са луксозни, някой преди тебе и мене се е сетил да ги набара…
— Това не е пречка… — замахвам с пиянско пренебрежение.
— Не е пречка ли?… — възклицава Райт, като заговорнически снишава глас. — Такава пречка е, та идва момент, когато… когато почваш да се питаш струва ли си да поемаш толкова рискове за една… за една жена, та ако ще и да е луксозна като кадилак…
Въпросът действително заслужава зряло размисляне, така че отправям се наново да инспектирам тоалетните места. А когато се връщам, без особена изненада установявам, че на дъното на чашата ми наново се е утаило нещо белезникаво. Би трябвало наистина да го информирам за предимствата на ампулите.
Този път чашата ми предвидливо е поставена по-навътре за избягване на аварията, обаче аз нямам и намерение да причинявам авария. Отпивам скъпернически, убеден, че едва ли ще ми призлее от една глътка и че тия сънотворни са доста трудно разтворими. И додето Джо наново подхваща с леко прекъсващ се глас следващия пасаж от монолога си, на вратата се появява Оливър и го повиква със
Изчаквам Дейви да се обърне към бара, защото в тоя час Дейви е единственият свидетел на следобедния ни запой, сетне разклащам енергично чашата и я изливам в отдавна избраното място — една от саксиите с бегонии, наредени край витрината. Не съм сигурен дали от тая бегония вече ще стане човек — всичко зависи от туй, доколко издържа на пиене и на приспивателни — но предпочитам експериментът да се осъществи върху нея, вместо върху мене. Сетне си наливам малко скоч от чашата на Джо, за да не бъде моята съвсем празна и застивам в позата на пиянска омърлушеност.
— Тоя глупак Оливър сега намерил да ме занимава с фактурите си — чувам няколко минути по-късно недоволната реплика на Райт, който наново се е появил, обвеян от люляковия си аромат.
— Остави го — препоръчвам му, като вдигам чашата и я доизпразвам. — Оливър ми е приятел, но той е книжен червей и нищо повече!
— Оливър е пигмей — додава Джо, като сяда на мястото си. — Той е именно от хората… от тия хора, Питър, които са готови да дремят цял живот зад тезгяха… цял живот, разбираш ли, за шепа медни пенсове…
При тия думи люляковото дърво на свой ред допива чашата си и поръчва още два скоча на Дейви.
Що се отнася специално до моя скоч, ако ме не лъже паметта, не успявам изобщо да го допия. Сънливостта все повече ме обзема и колкото да се боря с нея, най-сетне се налага да призная, че отивам да спя.
Лесно е да се каже „отивам“. Едва се изправям, за да установя не без известна изненада, че краката едва ме държат. Налага се прочее Райт да ме хване под ръка и да ми помогне да стигна до родната „Аризона“.
— О, мистър Питър! О, мистър Райт! — възклицава добрата Дорис, когато ни вижда да влизаме с кандилкане в хотела. — Какво ви е прихванало… Посред бял ден… и то в делник…
— Случва се и в най-знатните семейства, скъпа Дорис — опитвам се с мъка да изломотя.
— Оставете го спокойно да спи до заранта и ще му мине — съветва я Райт, който вероятно от чистия въздух на Дрейк-стрийт внезапно е поизтрезнял.
— Може би трябва да му помогнем с нещо… — мърмори угрижено жената.
— Ще му помогне сънят, нищо друго — заявява категорично Джо. — Оставете го да спи, и толкова.
— Добре, добре, вие по-добре знаете — бърза да се съгласи Дорис, която познава въздействието на уискито само по скромните дози, поднасяни й в моята стая.
Качваме се прочее криво-ляво горе, ала аз вече съм като парцал и се налага Райт майчински, макар и без излишна нежност, да ме изпружи на леглото. Оборва ме тутакси дълбок сън. Но колкото и да е дълбок тоя сън, успявам да установя, че люляковото дърво прескача до свързаната със стаята ми малка кухничка, сетне се връща, изпушва една цигара, побутва ме енергично няколко пъти, за да провери дали наистина съм заспал чак тъй непробудно, после отново се отбива в кухнята, връща се повторно, излиза, заключва вратата отвън и накрая пъхва ключа през пролуката под вратата. Горе-долу в това време усещам и миризмата на газа.