Верига от улики
Шрифт:
— В отлична форма. — Двамата заедно бяха взели лабрадора от един кучкарник в последния уикенд, преди да се разделят.
Той и Гини всяка съботна сутрин имаха обичая да посещават мястото, където биваха прибирани безстопанствени животни. Един от ритуалите на тяхната връзка. Дванадесетгодишно, страдащо от артрит, общо взето глухо, кучето беше намерено скрито в един вход, намушкано осемнадесет пъти с нож. Вече нямаше ларинкс — когато се опитваше да лае, се получаваше звук като на балон, който изпуска въздух, или скърцане на спирачка според посланието му. Кучето силно куцаше, бяха му останали много малко зъби и имаше най-милия нрав от всички върху божията зелена земя. Служителят, който се
Дарт получи кучето заедно с името му. Гини също го обичаше. Въпреки че се опитваше да не показва това, тя предпочиташе да бъде насаме с болката си. Насаме и с удоволствията си.
Дарт на висок глас поръча водка — трябваше му някаква промяна.
Келнерката не обичаше да й викат от другия край на залата. Това не се хареса и на Гини. Дарт се почувства като лайно.
— Е, и? — попита тя. Търпението й се изчерпваше, спокойните теми се изчерпваха.
— Чувствам се малко глупаво — призна той.
Снизходителна усмивка.
Той си пожела да беше възможно да съществува начин всичко да започне отначало. Този разговор, тази връзка — всичко.
— Трябва ми помощта ти — продължи несмело.
Това изглеждаше голямо облекчение за нея. Може би се беше страхувала от нов опит за помирение, от сълзите, болката, невъзможността. Тя опита скоча, облиза устните си и внимателно остави чашата.
— Професионална? — попита го с известно злорадство. До голяма степен работата й беше причина за края на отношенията им, а ето че сега Дарт на колене я молеше да употреби способностите си. Иронията на положението не мина незабелязана покрай тях.
Той кимна. Къде беше тази водка?
— Да. Информация — каза.
Тя го изчака. Това не му хареса.
— Застрахователни данни. Медицинска застраховка — додаде той тихо. — Имаш ли достъп до тези неща?
— Знаеш много добре дали имам, Дартели.
Работата й, която нямаше специално наименование, но повече или по-малко се свързваше с компютърно програмиране, й предлагаше достъп до всичко, което имаше връзка с големите застрахователни компании. Ако не можеше да се добере до нещо по законен начин, успяваше по друг — на съдебното заседание, където се решаваше въпросът за нейния изпитателен срок, съдията я беше нарекъл „вълшебница“. Един вестник я беше нарекъл „естествено продължение на компютъра“. Дарт я наричаше „бейб“, но обикновено само след полов акт и в никакъв случай в присъствието на приятели. Беше му ясно, че ако тя не беше многократно нарушавала закона, може би все още щяха да са заедно. „Или може би това, че я бяха заловили?“, мъчеше се да си отговори Дарт. Беше забранено един офицер да има близки отношения с осъждано лице, въпреки че веднъж бяха обсъждали начини за преодоляване на подобни ограничения. Той знаеше, че даже сега тя прекарва вечерите си пред екрана, надничайки там, където нямаше никакво законно право да наднича. Това беше нейна болезнена страст, която не можеше да бъде поставена по-ниско от потребността й от секс. Беше много добра и в двете направления.
Тя беше единствената личност от тези, които той познаваше, с толкова много служби, пари, след като я бяха разкрили и й бяха дали изпитателен срок. Предложенията бяха завалели като дъжд. Излизаше, че залавянето й й беше спечелило научна степен. Беше цитирано ФБР: „Тя разбира от компютри повече от Бил Гейтс“. Последиците бяха положителни. Сега тя получаваше три-четири пъти повече от Дарт. Той нямаше нищо против желанието й да плати сметката. Тя имаше четириседмичен отпуск и право на представителни пари. Беше чувал, че кара лексус. Запита се какво ли би помислил за това съдията.
Тя
— Какво по-точно ти трябва?
— Бих искал да знам.
— Е, добре, сега вече е ясно. — Едно от оплакванията й срещу него беше това, което тя схващаше като неохота да изрази позицията си — тя го беше наричала „уклончив, плъзгав и нечестен“. Това възкресяваше лоши спомени.
„Лоша идея“, помисли си той за втори път.
— Загубих следата на един възможен свидетел — приятелката на нашия самоубиец, нашия скачач. Мислим, че е живеела с него. Но не можем да пипнем някоя бележка, адрес или телефонен номер. Беше предположено, че застрахователните данни са начин да стигнем до нея. — Той замълча в очакване на реакцията й. — И докато ти се занимаваш с тези неща… — добави той, очаквайки някаква усмивка от нея, — реших, че бих могъл да разбера това самоубийство, да разбера дали този човек е страдал от фатална болест или нещо такова, някаква причина, която да обясни скока.
— Да не би всемогъщият Бъд Гормън да се е отказал от теб? — Това беше изстрел от засада. Докато траеше връзката им, Гини беше предлагала многократно да осигурява финансовата информация, която Дарт получаваше от Гормън, но детективът беше отказвал упорито, защото технически това се квалифицираше като престъпно действие. Желанието му да наруши закона, използвайки Гормън, а не нея, беше като вечно възпалена рана.
Той вдигна рамене.
— Името е Дейвид Стейпълтън. Ако не сме сгрешили, жената се нарича Присила Коул. — Той й подаде двете имена изписани на лист.
Тя даже и не ги погледна, очите й се бяха съсредоточили върху неговите. Тя постоя така безкрайно дълго време. Без да гледа, тя протегна ръка, намери чашата си и я пресуши. Той отказа да прекъсне зрителния контакт, можеше да бъде не по-малко упорит от нея. Беше прекарал години загубен в тези очи. Почувства се леко пиян.
— Липсваш ми — промълви тя тихо. Не правеше ли тя опит да поправи счупеното?
— Да — кимна той.
— Не е сериозно… Това, което имам сега… То е заместител, нещо, което запълва времето, стопля нощите, придава смисъл на уикендите. — Тя отново потърси питието и разбра, че чашата е празна. Той изпита желание да й предложи своето. — Можеш да прибегнеш към някого — насърчи го тя.
— Точно това е — отбеляза Дарт. — Мисля, че това би било използване.
— Доколкото има яснота, всичко е наред.
— Не. За мен не е.
Очите й се натъжиха, но тя не свали погледа си от неговия.
— Да искаш още? — попита тя.
Той не можеше да каже със сигурност какво имаше тя предвид — още един шанс, още едно питие? Кимна.
Тя вдигна ръка, развъртя китката си и посочи масата. Погледът й продължаваше да бъде върху него. Не беше ясно дали поръчката е приета. Но питиетата пристигнаха след няколко минути и Дарт си помисли колко типично беше това за нея. Имаше контрол. Контрол върху положението. Започна да изпитва гняв към нея, не можеше да разбере откъде идваше това чувство.
Той отново докосна листа, като свали погледа си от нея.
Тя прибра имената, внимателно сгъна листа и го мушна в джоба на блузата си, нетърпението й нарастваше.
— Това, което ти казах за това, че ми липсваш, е истина — каза му тя.
— Не искам да нарушаваш никакви закони. — Той не знаеше какво да каже и затова изрече това, а след това започна да се чуди защо го е казал. Разбира се, че искаше от нея да наруши законите.
— Боже опази — пошегува се тя. — Такова нещо би могло да рефлектира върху теб.