Верига от улики

Пиърсън Ридли

Ръцете на Зелър се потяха леко в черните ръкавици за голф, които бяха обхванали волана. Денис Грийнууд живееше малко по на север от Колт парк на Норидж стрийт в южния край, което повеляваше на Зелър да се държи с крайна самоувереност и да работи бързо. Норидж стрийт се намираше непосредствено на запад от Дътч пойнт, място толкова опасно, че такситата избягваха да навлизат в него. Един бял човек, без значение колко е огромен, който върви из улиците на това място, сам се превръщаше в потенциална жертва. Да се появиш в това място нощем беше толкова рисковано, че Зелър, който приличаше и се държеше като Уолъс Спарко, се чувстваше принуден да предприеме

този ход в здрача. Той зави вляво, навлизайки в Уилис и паркира, провери револвера си, спусна качулката над главата си, сграбчи малката вълнена торба и се отправи към двуетажното жилище, което се намираше на по-малко от една пресечка. Денис Грийнууд наемаше горния етаж, до който се стигаше само откъм задната страна. Спарко премина по влажна слама, кучешки изпражнения и отвратително вонящи боклуци и стигна до разнебитеното дървено стълбище, което изкачи бързо.

Едно от хубавите неща в този квартал беше, че ченгетата нямаше да получат нищо от никакви свидетели. За никакво съдействие не можеше да става и дума. Зелър би могъл да убие своя човек навън на улицата, а Дарт и компания щяха да получат в най-добрия случай някакво описание. Системата на наблюдение тук беше трудна. Зелър само три пъти беше посещавал това място и беше на мнение, че е твърде рисковано да оставя колата си. Той знаеше, че Грийнууд няма телефон, кредитни карти, действаща приятелка. Чернокожият беше заемал различни служби през последните шест месеца, включително и в пощата на Мърфи роуд. Или напускаше, или биваше уволнен заради наркотици и алкохол. Четири месеца по-рано шофьорската му книжка му беше върната след шестседмично ограничение и в рамките на дванадесететапна рехабилитационна програма. Нямаше кола, регистрирана на негово име, въпреки че от една седмица насам работеше на осемчасова смяна като таксиметров шофьор. Смяната свършваше в четири следобед.

Сега беше пет и петнадесет.

Спарко доближи изподрасканата дървена врата и почука силно. През шпионката Спарко видя една зеница, която се вглеждаше в него.

— Работя в екипа на клиниката — представи се Зелър с най-добрия за Уолъс Спарко глас — малко по-нисък от собствения си. — Има промяна във вашето лечение. Отворете вратата, моля, господин Грийнууд.

Той почака, докато заглъхне металическият звук от четирите ключалки и стърженето на вратата при отварянето й. Чувстваше ръцете си неприятно влажни в ръкавиците, но приемаше тази необходимост.

— Как я карате? — попита Зелър, влизайки вътре, почуквайки с върха на дясната си обувка разсеяно и нервно. Всичко трябваше да бъде проведено както трябва, така че Грийнууд да реагира точно според желанията на Зелър.

— Мисля, че много добре.

Черният мъж беше на малко повече от тридесет години, кожата му съдържаше повече крем, отколкото въглен. Имаше широк сплеснат нос и дебели устни, които, леко разтворени, разкриваха счупен преден зъб. Доста приятно, лицето му не познаваше усмивка, а твърдият недоверчив поглед не знаеше приятели.

Малкият апартамент беше мръсен, тъмен и издаваше миризма на цигарен дим и горчиво кафе. Един остарял цветен телевизор бълваше синкава светлина от ъгъла — детективска серия. По кухненската маса имаше празни торби от магазините за бърза закуска. Мебелировката се състоеше от мизерно двойно легло, един-единствен стол с висока облегалка и каса за мляко, която се използваше като подпора за краката пред едно червено издуто кресло, което беше виждало далеч по-добри дни. Спарко не забеляза никакви книги. Купчина мръсни дрехи висяха от една кука

в банята. Двата единствени прозореца на апартамента бяха закрити с мръсен шперплат с неправилна форма, взет от строителни обекти, и тези парчета бяха съединени несръчно с винтове и гвоздеи. Това беше по-лошо от всякаква затворническа килия от тези, които Зелър беше виждал. За Денис Грийнууд това беше дом.

Спарко остави торбата, при което раменете му се свиха още повече. Тя привлече вниманието на Грийнууд и предизвика подозрителен блясък в твърдия му поглед. Челото му се набразди, а мускулите на челюстите се стегнаха.

— Трябва да ви задам няколко въпроса във връзка със състоянието ви — каза Спарко. — Може би ще се наложи да ви взема кръв.

— Съвсем наскоро ми взеха.

Спарко пристъпи по-близо до жертвата си и изрече с мек приятелски глас:

— Вижте какво, аз просто изпълнявам нареждания и вие трябва да разберете това. — Той погледна другия в очите и тогава нанесе удар като със заострено копие — едно-единствено съкрушително пробождане на юмрука на дясната ръка точно в центъра на гръдния кош.

Тялото на Грийнууд се сгърчи. Краката му се подкосиха. Той се опита да диша, но ударът в слънчевия възел беше перфектно нанесен и ефектът беше незабавен — нервната система излезе от строя.

Спарко в миг го завъртя, свлече се надолу заедно с него, като го подкрепяше, докато двамата стигнаха до позиция на колене, а след това му щракна белезници, заключвайки по този начин ръцете му зад гърба. После надигна отпусналата се брадичка със сила и по този начин затвори устата, като едновременно закри устните и защипа носа. С дясната си ръка Спарко несръчно измъкна малка пластмасова торбичка, пълна с кокаин — нервиран от необходимостта да носи ръкавица — и поднасяйки торбичката до зъбите си, разкъса единия от ъглите й.

Дишането на Грийнууд щеше да се възстанови преди движението на крайниците — първата реакция на тялото беше насочена към оцеляване. Уолъс Спарко почака, лявата му ръка не допускаше притока на въздух. Гръдният кош започна да се надига в усилие да диша, Спарко усили хватката си. Грийнууд замига и в този момент заприлича на Зелър на птица. Той го държеше здраво, като стискаше носа му и като му отказваше всякакъв въздух. Тялото на Грийнууд се възстанови бързо и той започна да оказва съпротива, да си върти главата, да се отблъсква с крака в отчаяно усилие да диша.

Спарко, все още обхванал устата на жертвата, повдигна торбичката с кокаин до носа и я обърна в същото време, когато отпусна хватката с пръсти. С едно силно вдишване Грийнууд изсмука съдържанието — един грам кокаин. Когато белият прах се посипа върху горната му устна, той изглеждаше така, като че ли беше натопил лицето си в брашно. Погледът му стана див, очите му се разшириха, когато кокаинът смрази белите му дробове и го удари в главата. Опита се да изпищи, но след като устата му все още беше затворена, успя само да проплаче.

Спарко притисна в свития си лакът като с кука гръкляна на жертвата си в упражнена хватка за задушаване, пое собствената си дясна китка в лявата и упражни постоянен силен натиск като менгеме, внимавайки да не причини външна контузия. Три години преди това на полицаите в Хартфорд беше преподавана материя, която включваше този отбранителен способ, а след това няколко месеца по-късно това беше изоставено като практика, след като трима задържани бяха умрели в резултат на смачкани гръкляни.

— Това е за Мелъни — Зелър, не Спарко, прошепна разгорещено в ухото на жертвата.