Версия Пеликан

Гришам Джон

Войлс размърда доста дебелия си задник и се ухили на Гмински, сякаш искаше да му каже: „Хайде да се правим, че им играем по свирката“.

— Намеквате, че има някакъв заговор? — вдигна уж заинтригувано вежди Коул.

— Нищо не намеквам, по дяволите. Съобщавам на вас, мистър Коул, и на вас, господин президент, че, да, на практика много хора са участвали в заговора за убийство на двамата съдии. Извършителят може да е само един или пък двама, но им е била оказана значителна помощ. Всичко стана прекалено бързо, изкусно и добре организирано.

Коул изглеждаше доволен. Той се изправи и пак сключи ръце на гърба си.

— Тогава кои са заговорниците? — запита президентът. — Кого подозирате?

Войлс пое дълбоко дъх и сякаш

се отпусна на стола. Той затвори куфарчето и го остави в краката си.

— В момента не разполагаме с конкретно име, само с няколко доста добри предположения. И всичко трябва да се държи в пълна тайна.

Коул направи пъргаво нова крачка напред.

— Разбира се, че разговорът ни е поверителен — озъби се той. — Намирате се в Овалния кабинет.

— Бил съм тук и преди, много пъти при това. Бил съм тук, когато още сте имали жълто около устата, мистър Коул. Все нещо изтича където не трябва.

— Струва ми се, че и при вас има течове — не се предаде Коул.

Президентът вдигна ръка.

— Всичко ще си остане между нас, Дентън. Имаш думата ми.

Коул отстъпи крачка назад. Войлс наблюдаваше президента.

— Върховният съд започна работа в понеделник, както знаете, и от няколко дни градът е пълен с маниаци. От две седмици наблюдаваме различни движения. Знаем, че най-малко единайсет членове на Подземната армия са във Вашингтон поне от седем дни. Днес разпитахме двама и ги пуснахме. Знаем, че тази група има възможността, а и желанието за подобно нещо. Засега това е най-вероятната следа. Утре може да се окаже, че е някой друг.

Коул не беше особено впечатлен. Подземната армия фигурираше във всички списъци.

— Чувал съм за тях — заяви като последен глупак президентът.

— О, да. Стават все по-известни. Смятаме, че те са убили един федерален съдия в Тексас. Но не можем да го докажем. Много успешно боравят с експлозивите. Подозираме, че са замесени в поне стотина бомбени атентати срещу клиники, където се извършват аборти, порно театри и клубове на хомосексуалисти из цялата страна. Те са точно от тоя тип хора, дето мразят Розенбърг и Дженсън.

— Други подозирате ли? — запита Коул.

— Има една нацистка групичка, нарича се Бяла съпротива. Наблюдаваме ги от две години. Действат от Айдахо и Орегон. Лидерът им произнесе реч в Западна Вирджиния миналата седмица, а в района е вече от няколко дни. Забелязали са го в понеделник сред демонстрантите пред Върховния съд. Ще се помъчим да поговорим с него утре.

— Нима тези хора са професионални убийци? — продължи да пита Коул.

— Е, не дават обяви във вестниците, знаете. Съмнявам се някоя група сама да е извършила убийството. Просто са наели убийците и са подали нужната информация.

— И така, кои са убийците! — попита президентът.

— Откровено казано, може никога да не узнаем.

Президентът стана и се протегна. Още един тежък ден в службата. Той се усмихна на Войлс иззад бюрото.

— Трудна задача имаш. — Гласът на дядо, изпълнен с топлота и разбиране. — Не ти завиждам. Бих желал да получавам, ако е възможно, две странички доклад по това как върви следствието, написан на двойна разредка, всеки ден до пет часа следобед, седем дни седмично. Ако изникне нещо, очаквам да ми се обадиш веднага.

Войлс кимна, но не каза нищо.

— Утре в девет сутринта имам пресконференция. Бих искал и ти да присъстваш.

Войлс пак кимна безмълвно. Минаха няколко секунди. Никой не заговаряше. Войлс се изправи шумно и завърза колана на шлифера си.

— Добре, ние тръгваме. Трябва да посрещате етиопците и така нататък. — Той подаде балистичната експертиза и доклада от аутопсията на Коул. Знаеше, че президентът никога няма да ги прочете.

— Благодаря, че дойдохте, господа — сбогува се топло президентът. Коул затвори грижливо вратата след тях, а шефът му хвана отново стика. — Няма да вечерям с етиопците — заяви той, втренчил поглед в килима и жълтата

топка.

— Знам. Вече изпратих извинения от ваше име. Това е голяма криза за нацията, господин президент, и от вас се очаква да бъдете тук, в кабинета си, заобиколен от съветници и потънал в работа.

Домакинът замахна и топката се изтърколи право в чашката.

— Искам да поговоря с Хортън. Кандидатурите трябва да са безупречни.

— Той вече изпрати един съкратен списък от десет души. Изглежда доста приличен.

— Искам млади бели мъже с консервативни убеждения, които са против аборта, порнографията, хомосексуалистите, контрола върху употребата на оръжие, емигрантските квоти и всичките му там глупости. — Президентът пропусна топка и изрита настрана мокасините си. — Искам съдии, които мразят наркотиците и престъпниците и обичат смъртното наказание. Разбра ли?

Коул беше вдигнал слушалката и натискаше бутоните. Той кимна на шефа си. Щеше сам да подбере кандидатите, после щеше да убеди президента.

К. О. Луис седна отзад при директора. Лимузината безшумно напусна Белия дом и запълзя по улицата. Имаше голямо задръстване. Войлс нямаше какво да каже. Досега, в първите часове на трагедията, пресата се бе държала направо брутално. Лешоядите кръжаха. Най-малко три подкомисии на Конгреса обявиха, че ще проведат свое разследване и ще изслушват свидетели. А телата още не бяха изстинали. Политиците бяха пощурели и се боричкаха да попаднат пред камерите. Едно нелепо изявление водеше до друго, още по-нелепо. Сенаторът Ларкин от Охайо мразеше Войлс и Войлс мразеше сенатора Ларкин от Охайо; сенаторът набързо организира пресконференция преди три часа, на която оповести, че неговата подкомисия започва незабавно разследване на дейността на Бюрото по охраната на двамата мъртви съдии. Но Ларкин си имаше приятелка, доста млада при това, и ФБР разполагаше с някои фотографии, та Войлс беше сигурен, че разследването ще се проточи.

— Как е президентът? — запита накрая Луис.

— Кой по-точно?

— Не Коул. Другият.

— Страхотно. Направо страхотно. Особено е разстроен за Розенбърг.

— Естествено.

Продължиха мълчаливо към Хувър Билдинг. Очакваше ги дълга нощ.

— Имаме си нов подозрителен обект.

— Казвай де.

— Мъж на име Нелсън Мънси.

— Никога не съм го чувал — поклати бавно глава Войлс.

— Нито пък аз. Дълга история.

— Дай я по-накратко.

— Мънси е много богат индустриалец от Флорида. Преди шестнайсет години племенничката му е била изнасилена и убита от американец от африкански произход на име Бък Тайрън. Момиченцето било на дванайсет години. Много, много брутално изнасилване и убийство. Ще ти спестя подробностите. Мънси нямал деца и обожавал племенницата си. Тайрън бил арестуван в Орландо и получил смъртна присъда. Охраната била усилена, защото се получили доста заплахи по негов адрес. Някакви адвокати от голяма еврейска правна фирма в Ню Йорк подали всички видове молби за помилване и през 1984-а делото пристигнало във Върховния съд. Можеш вече и сам да се сетиш какво става от тук нататък. Розенбърг се прехласва по Тайрън и измъква един нелеп аргумент за самообвинението, дето се споменава в Петата поправка. И обезсилва признанието, направено от оня мръсник седмица след арестуването му. Осем страници признание, написано от самия Тайрън. Няма признание, няма дело. Розенбърг пише становище с едно измъчено мнозинство от пет на четири и отменя присъдата. Извънредно спорно решение. Тайрън е пуснат на свобода. След две години изчезва и оттогава никой не го е виждал. Говори се, че Мънси е платил да кастрират Тайрън, после да го нарежат на парчета и да ги хвърлят на акулите. Просто слух, казват властите във Флорида. После, през 1989-а, главният защитник на Тайрън, адвокат на име Каплан, е застрелян уж при опит за обир пред апартамента си в Манхатън. Какво съвпадение само.