Версия Пеликан

Гришам Джон

Беше дванайсет и четирийсет, време да си тръгне и да изтича четири преки до колата си за още една черна кутия, после го чакаха още шест преки до кино „Котенце“, което затваряше в един и половина. То бе осемнайсето или деветнайсето в списъка, не помнеше точно кое, но знаеше със сигурност, че след точно три часа и двайсет минути бизнесът с мръсни филмчета във Вашингтон доста щеше да пострада. В двайсет и две подобни дупки щяха да бъдат поставени черни кутии. В четири сутринта всичките щяха да бъдат празни и затворени. И щяха да гръмнат. От списъка бяха отпаднали три,

които работеха през цялата нощ. Неговата група беше против насилието.

Той намести очилата си и хвърли един последен поглед на съседната облегалка. Съдейки по чашите и пуканките на пода, тук метяха един път седмично. Никой нямаше да забележи кутията и тръбичката, които едва се виждаха през разкъсаната тапицерия. Той внимателно завъртя ключа на кутията и напусна кинотеатър „Монтроуз“.

10

Ерик Ийст не се бе срещал никога с президента, нито пък бе ходил в Белия дом. Не се бе срещал лично и с Флетчър Коул, но знаеше, че няма да го хареса.

Той последва директора Войлс и К. О. Луис в Овалния кабинет. Беше събота, седем часът сутринта. Усмивки или пък ръкостискания нямаше. Войлс представи Ийст. Президентът кимна иззад бюрото си, но не се изправи. Коул четеше нещо.

Във Вашингтон и околностите бяха запалени двайсет порно салона и в много от тях пожарът още тлееше. Бяха видели от колата пушекът да се вие над града. Портиерът на някаква бърлога, наречена „Ангелите“, бе получил сериозни обгаряния и май нямаше шансове да оцелее.

Преди час дойде информацията, че неизвестно лице се е обадило в една радиостанция и е поело отговорността от името на Подземната армия, като бе обещало още събития от същия характер в чест на смъртта на Розенбърг.

Пръв заговори президентът. Изглежда уморен, помисли си Ийст. Толкова беше рано за него.

— На колко места е имало експлозии?

— Тук на двайсет — отвърна Войлс. — На още седемнайсет в Балтимор и на петнайсетина в Атланта. Изглежда нападението е било внимателно подготвено, защото всички бомби са избухнали точно в четири сутринта.

— Смятате ли, че е Подземната армия, директоре? — Коул вдигна поглед от листа, който четеше.

— До момента те единствени поемат отговорността за акцията. Прилича на тяхна работа. Съвсем вероятно е да са те. — Войлс не гледаше Коул, докато говореше.

— И кога ще почнете да ги арестувате? — запита президентът.

— В момента, когато се сдобием с правдоподобни основания, господин президент. Такъв е законът, знаете.

— Знам, че според вас тази организация е най-вероятният извършител и на убийствата на Розенбърг и Дженсън и вие сте сигурни, че те са убили един федерален съдия в Тексас и, както изглежда, са вдигнали във въздуха поне петдесет и два порно салона през изминалата нощ. Но не знам защо могат така безнаказано да палят и убиват. По дяволите, директоре, ние сме обсадени.

Вратът на Войлс почервеня, но той не каза нищо. Просто отмести поглед встрани, докато президентът се взираше яростно в него.

К. О. Луис се изкашля.

— Ако разрешите да

кажа, господин президент, ние не сме убедени, че Подземната армия е замесена в убийствата на Розенбърг и Дженсън. Всъщност нямаме никакви улики, които да ги свързват с престъплението. Те са просто един от многото възможни извършители. Както казах и по-рано, убийствата са много добре организирани и са извършени забележително чисто и професионално. Изключително професионално.

Коул направи крачка напред.

— Искате да кажете, че нямате представа кой ги е убил и че може никога да не узнаете, така ли?

— Не, не казвам това. Ще ги намерим, но ни трябва време.

— Колко време? — попита президентът. Глупав, хлапашки въпрос, на който смислен отговор едва ли можеше да се даде.

Ийст моментално се настрои против човека, който го задаваше.

— Месеци — заяви Луис.

— Колко месеца?

— Много месеци.

Президентът завъртя очи и поклати глава, после се изправи и с израз на голямо възмущение застана до прозореца. И заговори на стъклото:

— Не мога да повярвам, че няма връзка между това, което се случи снощи, и убитите съдии. Може пък да съм прекалено мнителен.

Войлс стрелна една бърза усмивчица към Луис. Мнителен, несигурен, загубен, тъп, отнесен. Дано да не изреди още много други епитети.

Президентът продължи да размишлява на глас пред прозореца.

— Просто се изнервям, когато наоколо се разхождат свободно убийци и избухват бомби. Смее ли някой да ме обвинява за това? Не сме убивали президент от трийсет години насам.

— Мисля, че сте в безопасност, господин президент — заяви с весела нотка в гласа Войлс. — Секретните служби държат нещата под контрол.

— Чудесно. Защо тогава имам чувството, че сякаш съм в Бейрут? — Президентът почти бе опрял глава в прозореца.

Коул усети, че става неудобно, грабна една дебела папка от бюрото, вдигна я във въздуха и заговори на Войлс като професор, изнасящ лекция пред студенти.

— Ето съкратения списък на потенциалните кандидати за членове на Върховния съд. Тук има осем имена, всяко съпроводено от биографични данни. Изготвен е от Министерството на правосъдието. Започнахме с двайсет имена, след това президентът, министър Хортън и аз ги намалихме до осем. Никой от тях няма представа, че е обсъждан за такава длъжност.

Войлс продължаваше да гледа встрани. Президентът бавно се върна до бюрото и взе своя екземпляр от списъка.

Коул заговори отново.

— Някои от кандидатурите са доста спорни и ако в крайна сметка бъдат издигнати, ще се наложи да водим война, за да получим одобрение от Сената. А предпочитаме да не я започваме точно сега. Всичко трябва да се върши в тайна.

Войлс изведнъж рязко се обърна и впери презрително очи в началника на кабинета.

— Ти си идиот, Коул. Правили сме ги тия работи и преди и мога да те уверя, че почнем ли с проверките, птичката е изхвръкнала от кафеза. Искаш пълно проучване на кандидата и очакваш всеки, към когото се обърнем, да си държи устата затворена. Не става така, синко.