Версия Пеликан

Гришам Джон

Кортежът от коли напускаше бавно града. След един час трябваше да произнесе реч в Колидж Парк и затова сега се бе отпуснал в лимузината по риза и четеше онова, което Мабри бе сътворил. От време на време поклащаше глава и надраскваше нещо в полето. Обикновено подобно пътуване означаваше едно приятно разнообразие — излизаш от града, отиваш в едно чудесно университетско градче и изнасяш пред студенти и професори вдъхновена и съвсем не сериозна проповед. Но сега нещо не се получаваше.

Коул седеше до него.

Началникът на кабинета по правило избягваше тези пътувания. Обожаваше моментите, когато президентът го няма в Белия дом и той командва всичко. Но сега трябваше да поговорят.

— Дойде ми до гуша от речите на Мабри — отпусна се безсилно назад президентът. — Всичките звучат по един и същи начин. Кълна се, че ги говорих тия неща миналата седмица, на сбирката на ротарианците.

— Засега с по-добър не разполагаме, но аз продължавам да търся — отвърна Коул, без да вдигне глава от записките си. Бе прочел речта — не беше чак толкова лоша. И все пак Мабри пишеше вече шест месеца и идеите му започваха да се изчерпват. А и Коул тъй и тъй искаше да го изгони.

— Какво четеш? — погледна към него президентът.

— Съкратеният списък.

— Кои останаха?

— Сайлър-Спенс, Уотсън и Калдерон.

Коул обърна страницата.

— Страшен избор, Флетчър, няма що. Една жена, един черен и един кубинец. Какво е станало с белите мъже бе? Казах, струва ми се, че искам млади бели мъже. Млади, твърди съдии консерватори с безупречно минало и бляскаво бъдеще. Не казах ли така, а?

— Те трябва да бъдат и одобрени, шефе — продължи да си чете Коул.

— Ще накараме да ги одобрят. Ще извивам ръце, докато не счупя някоя, но ще ги одобрят. Ти разбираш ли, че девет от всеки десет бели мъже в тая страна гласуваха за мен?

— Осемдесет и четири процента.

— Точно така. И какво им е лошото на белите мъже?

— Тук не става въпрос за покровителство на отделна група, шефе.

— Как да не става! Точно за това става въпрос, просто и ясно! Аз се отплащам на приятелите и наказвам враговете. Така се оцелява в политиката. Танцуваш с тези, които са те довели на дансинга. Не мога да повярвам, че искаш някаква си жена и един негър. Нещо си взел да омекваш, Флетчър.

Коул продължи да обръща страниците. Беше ги чувал тия неща и преди.

— Повече се притеснявам за изборите — рече тихо той.

— А аз да не би да не се притеснявам? Толкова азиатци и латиноамериканци, и жени, и черни съм назначил, че човек би ме взел за някой демократ. По дяволите, Флетчър, какво им е лошото на белите хора? Слушай, не може да няма поне сто добри, квалифицирани съдии консерватори в тая страна, нали така? Защо не ми намериш двама, само двама, които да приличат на мен и да мислят като мен?

— За вас гласуваха деветдесет процента от кубинците.

Президентът захвърли речта на седалката и грабна сутрешния вестник.

— Добре де, дай да го видим тоя Калдерон. Колко е годишен?

— Петдесет и една. Женен,

с осем деца, католик, от бедно семейство, пробил си сам път, завършил Йейл, много солиден човек. И много консервативен. Никакви петна, никакви срамни истории в семейството. Безупречен, с изключение на това, че преди двайсет години се е лекувал за алкохолизъм, оттогава не пие. Пълен въздържател.

— Някога да е пушил наркотици?

— Отрича подобно нещо.

— Харесва ми. — Президентът четеше първата страница.

— И на мен. Правосъдието и ФБР са проверили всичко — чист е. Сега Сайлър-Спенс ли искате или Уотсън?

— Що за име е Сайлър-Спенс? Искам да кажа, какви са тия жени, дето си слагат тирета в имената? Какво щеше да стане, ако тя се казваше Сковински и се омъжеше за човек на име Левондовски? Щеше ли еманципираната й душичка да продължава да държи тя да прекара живота си като Гуендолин Сковински-Левондовски? Я не ме разсмивай! Никога няма да назнача жена с тире в името.

— Вече сте го правили.

— С коя, за бога?

— С Кей Джоунс-Роди, посланик в Бразилия.

— Тогава я отзовете и я уволнете.

Коул успя да се усмихне криво и остави папката на седалката. После се загледа през прозореца. Щяха да решат въпроса с номер две по-късно. Калдерон му беше сигурен, а той искаше Линда Сайлър-Спенс, така че сега щеше да занатиска за черния и президентът щеше да предпочете жената. Елементарна манипулация.

— Струва ми се, че трябва да изчакаме още две седмици, преди да оповестим новите кандидатури — обади се след малко той.

— Както искаш — измърмори президентът и се зачете в някаква статия на първа страница. Ще ги оповести, когато е готов, независимо от графика на Коул. Още не беше съвсем убеден, че трябва да ги съобщава едновременно.

— Съдията Уотсън е един много консервативен черен правник, който е пословичен с твърдостта си. Би бил идеален за този пост.

— Не знам — отвърна уклончиво президентът и зачете за Гавин Верхик.

Коул бе видял материала на втора страница. Бяха открили Верхик мъртъв в хотел „Хилтън“ в Ню Орлиънс. Смъртта бе настъпила при доста странни обстоятелства. Според вестника официалното становище на ФБР бе, че не е знаело нищо и не може да каже защо Верхик е бил в Ню Орлиънс. Директорът Войлс бе много натъжен. Прекрасен, лоялен служител и прочее.

Президентът прелисти вестника.

— Нашият приятел Грантам нещо си трае.

— В момента рови. Струва ми се, че е чул за досието, но просто не може да се докопа до него. Обажда се на всичко живо в града, но не знае за какво да пита.

— Е, аз вчера играх голф с Гмински — заяви самодоволно президентът. — Той ме уверява, че всичко е под контрол. Поприказвахме си най-задушевно, докато играехме. Той е много вързан, хич не го бива да удря топката. Всъщност беше направо смешно.

Коул никога на бе хващал стик за голф в ръце и мразеше празноглавото дрънкане за точки, топки, дупки и тям подобни.