Вихър

Кол Алън

— Кодиране… Сигнално-операционни инструкции… извънредни процедури… всичко е описано в този фиш. Готови сме. „Виктори“ може да се издигне до три И-дни, когато хранителните запаси и амунициите бъдат натоварени.

Стен остави две копия от фиша си на бюрото на Императора. Бяха кодирани и обозначени за достъп от най-високо ниво. Императорът не им обърна внимание.

— Изглежда — каза той, — че освен всичко си избрал чудесно персонала си за тази мисия. Твоят дългогодишен помощник от Единбург. Бор. Техният командир. Много фотогенично. И идеален начин да се избегнат… чуждоземни препятствия.

Който и да се беше

срещал с Императора преди това, явно сериозно го беше ядосал. Но Стен беше свикнал с лошите настроения на шефа си и не обърна внимание.

— Още едно нещо, ваше величество. Във връзка с персонала.

— И какво е то?

— Нужен ми е капитан за „Виктори“. Мисля, че при очакваните обстоятелства ще бъда много зает на Джохи.

— Избрал ли си някого?

— Флотски адмирал Роберт Мейсън. В момента очаква нова задача тук, на Първичен свят.

Отначало идеята хрумна на Стен почти на шега. После, след допълнителен размисъл, му се беше сторила наистина добра. Мейсън можеше и да е тираничен началник, но бойният дух на екипажа на „Виктори“ не беше сред най-важните неща за Стен. Да остане жив, беше по-важно, а Стен знаеше, че Мейсън, педант на тема дисциплина, е способен да осигури това. Пък и беше сигурен, че адмиралът ще следва дадените му заповеди. Беше и съвсем мъничко любопитен да види дали за Мейсън ще е трудно да служи на човек, когото не харесва. Вероятно не — Мейсън почти сигурно изпитваше подобни чувства към всички съзнателни същества. Самият Стен беше научил като отреп, а по-късно и като войник, че човек не трябва да е приятел с някого, за да работи с него.

— Е, добре тогава. Но имаш навика да искаш най-добрите сред хората ми.

Значи Императорът беше чул за желаещите да се присъединят към него гурки.

— Да, сир. И това ме подсеща за още нещо. Двадесет и седем от вашите гурки искат да участват в тази мисия.

— Ти какво им каза?

— Казах им, че ако това е в съгласие с имперската политика, ще бъдат добре дошли. Те явно смятат, че вашето одобрение е било дадено мълчаливо.

Императорът завъртя стола си и се вгледа в ширещите се около замъка земи. Каза нещо, което Стен не успя да чуе добре.

— Извинете, сир?

— Нищо.

Тишина. После Императорът завъртя стола отново. Усмихваше се. Засмя се.

— Да имаш няколко непалци с теб — рече той, — определено би показало на съществата от Алтайския куп, че твоята мисия се разглежда много сериозно — и че имаш достъп до най-високите нива, нали така?

Стен не отговори.

— Вземи ги — даде разрешението си Императорът. — За тях ще е добре. Вероятно трябва да направим програма за временно изпращане на гурки на подобни мисии. Дай им възможност да натрупат опит и ги пази да не губят форма.

— Да, сир.

— Мисля — продължи Императорът, — че си свършил чудесна работа в подготовката на тази мисия. Желая ти успех… и късмет.

Той стана и протегна ръка. Стен я стисна почтително, после застана мирно и отдаде чест — макар че беше в цивилно облекло. После се обърна и се насочи към изхода. Нямаше прощална чаша, помисли си разсеяно. Но той беше по-разтревожен от думите, които му се стори, че Императорът промърмори, когато му обърна гръб.

„Значи всичко се променя…“

Императорът задържа церемониалната си усмивка, докато вратите се затвориха. После тя се стопи. Остана за миг загледан

във вратите, през които бе минал Стен, след което смени мястото си и позвъни на шамбелана да пусне следващата катастрофа да влезе.

Стен остана в административния офис на Аръндел достатъчно дълго, за да бъдат издадени заповедите за прехвърлянето на Мейсън на „Виктори“ и за да каже на гурките, че трябва да опаковат багажа си и да се явят на борда на следващия ден. После тръгна към грависледа си в доста унило настроение. По дяволите. Трябваше да каже на Лалбахадур Тапа да отиде да поседи на един от осемхилядните върхове на Непал, докато тялото му замръзне, и да вземе останалите двадесет и шестима със себе си.

А че някой ще се навърта наоколо и ще разбере, че той и Синд не спят поотделно — не че те криеха съзряващата си връзка в тайна, — това също не му допадаше.

Стен беше наясно, че Императорът е оцелял толкова дълго, защото е поддържал най-доброто възможно разузнаване. Знаеше, че всеки член на имперското обкръжение е минал поне някакво разузнавателно обучение, а повечето от тях са бивши специалисти от висока класа. И предполагаше, че ще бъде от значение за Вечния Император да знае дали пълномощният му посланик е свободен, зает или отдаден на сладострастие.

Но това не му се нравеше.

Докато вървеше надолу по стълбите към парадния площад, той машинално докосна челото си, отдавайки чест на почетната стража. Имаше твърде много любопитни хора в този свят, помисли си огорчено. После внезапно се изсмя. Предполагаше, че на шпионите никога не им се нравеше, когато някой поглежда под техните чаршафи.

Имаше друг гравислед до неговия, почти точно копие. Това беше странно… Машината на Стен беше изтънчена, издължена, блестящо бяла и луксозна, излъчваше официалност и представителност — от назначения шофьор и пазача, един от подчинените на Синд Бор, до малките посланически флагчета, монтирани във всеки ъгъл на превозното средство, и фототропичния подвижен покрив. Не беше необичайно за Първичен свят. Но дипломатическата яхта на Стен имаше гравиран имперски кръст върху всяка от страните на превозното средство.

На другия гравислед му липсваха само посланическите обозначения, за да бъде копие на този на Стен. Вратата се отвори… и Йън Махони пристъпи навън.

Махони беше бившият шеф на корпус „Меркурий“, бивш шеф на секция „Богомолка“, мъжът, който беше измъкнал Стен от промишления свят на Вулкан и го беше назначил на имперска служба. По-късно Махони беше започнал да командва елитната Първа имперска гвардейска дивизия, после стана главнокомандващ за последния удар срещу таанците. След като Императорът беше убит, Махони беше предприел действия, за да премахне неговите убийци — Тайния съвет.

Когато Империята беше възстановена, Махони беше получил задачи, подобни на тези на Стен: да бъде един от посланиците умиротворители с абсолютна власт.

Начинанието да се сглоби отново разкъсаната Империя беше колосално. И така Стен и Махони се бяха виждали два пъти през изминалите години и дори при тези редки случаи това бяха кратки, откраднати от работата моменти.

Махони огледа критично раменете на Стен.

— Не мога да различа пагоните — каза той. — Този път аз ли съм с по-висок чин, или ще ми целуваш пръстена?