Вихър
Шрифт:
Стен се засмя и се зачуди как внезапно се почувства по-добре. Осъзна, че има много малко хора, с които може да говори открито, камо ли да гледа на тях като на ментори, макар и да беше спасявал Махони почти толкова пъти, колкото и той него.
— Проклет да съм, ако знам — отвърна Стен. — Не съм сигурен каква заплата ще получавам този път. Нека да те наричам „сър“ — така няма да има нужда да се извинявам за старите си навици. Време за питие?
Махони поклати глава.
— За съжаление, дългът ме зове, а той е доста неприятен. Трябва да изнеса значително по-безсмислена от обикновено реч пред парламента
— Мамка му — изруга Стен. — Ти и аз се бихме във войната, която трябваше да сложи край на всички войни, и въпреки това няма да ни оставят да си вземем почивка.
Махони се намръщи и потъна в дълбок размисъл.
— Защо да не убием няколко минути преди речта ми? Това ще ни даде време да поговорим, пък и ще бъде малко упражнение, от което и двамата имаме нужда. Онези жалки подобия на политици ще ни извинят — ако имаш време.
— Имам време.
— Не беше ли тук мястото — попита Махони, — където Императорът беше построил работилницата? Сградата… за какво беше?
— Китари — каза Стен.
— Чудил ли си се защо никога не възстанови работилницата, след… завръщането си? — продължи с въпросите Махони.
Стен потръпна. Всъщност искаше да се отпусне малко, но досега Махони беше поддържал разговора неумолимо тривиален.
— Бяха хубави времена, нали… — после тонът на Махони се промени. — Проклятие, доста е трудно да те проследи човек, момче. Задръж усмивката на лицето си. Минахме отвъд обсега на параболичните микрофони, но има дългообхватно око горе на бойниците. Може да чете по устните.
Смайването на Стен не трая повече от миг. После отново се превърна в професионалист.
— Откъде знаеш, че е чисто?
— Имам копие от всички охранителни планове — и след промените — на Аръндел. Една жена от техническия отдел ми дължи малка услуга.
— Какво става?
— По дяволите, Стен, иска ми се да можех да ти отговоря направо. Или да разполагахме с повече от две минути преди следващото минаване. Защото не съм напълно сигурен. Но нещата… просто не са в ред. И изобщо не са били, доколкото мога да отсъдя, откакто се завърна.
Махони изръмжа.
— А може би просто ставам слабоумен и параноичен старец. Но вината, според мен, е в Императора.
Стен почти въздъхна от облекчение. Най-накрая — и някой друг беше видял същото.
— И ако се опитам да ти разкажа подробности, ще решиш, че съм се побъркал — продължи Махони. — Защото… Става въпрос все за малки нещица. Мънички неща, които водят до големи.
— Като новите мъже в сиво — предположи Стен. — Тази Вътрешна сигурност, а?
— Това е от по-големите неща. А още по-лошо е, че не отговарят пред корпус „Меркурий“ или „Богомолка“. И е странно, че колкото по-близо са до Императора, толкова повече приличат на негов син или роднина. Време е!
— Точно така. Просто съм уморен. Напоследък оттеглянето на Малък мост ми звучи все по-добре и по-добре — поде Стен плавно. — Да оставим света да си върви.
— Винаги съм казвал, че ти липсва амбиция — укори го Махони.
— И
— Чисто е — съобщи Махони. — Прекарвал ли си известно време в двора?
— Честно казано, не.
— Напоследък на него се гледа доста по-сериозно — каза Йън. — Преди беше място, където Императорът складираше досадните или глупавите хора с пари или власт. Даваше им титла, държеше ги тук на Първичен, така не можеха да разбунят духовете у дома. Повечето от тях и сега са перчещи се пауни. И като че ли Вечният император прекарва повече време в тяхната компания. Но има и разни хора, които не са контета.
— Какво означава това?
— Не знам — отвърна Махони.
— Забелязал ли си, че Императорът лесно губи самообладание напоследък? — попита Стен.
— Виждаш ли — отвърна Махони, като разпери ръце безпомощно, а после размисли, — дракх като този — дали е побъркан например, не знам дали изобщо има значение. Може винаги да е бил такъв. Може би просто се преуморява в усилията си да обедини разпадащата се Империя. Аз… аз наистина не знам — повтори Махони още веднъж.
— Ето и другия въпрос — каза Стен. — Може би той е най-важният въпрос и тъкмо той ме яде. Възможно ли е тази проклета Империя да бъде спасена? Или комбинацията от Таанските войни и Тайния съвет идва твърде много?
— Разчистване… три, две, едно, сега… Отново, Стен, единственият отговор, който имам, е, че няма достатъчно данни.
Те продължиха да вървят, докато пътеката зави към изкуствената планина, която Императорът беше построил с основателната причина да му пречи да гледа негодниците в парламента, когато обсъждат нещо. Най-накрая Махони обяви, че са далеч от всякакви подслушватели, и попита Стен за сегашната му задача.
— Имаме десет минути, така че ми дай всички подробности.
Стен го стори. Махони мълчеше през по-голямата част от времето, от време на време поклащаше глава или изръмжаваше.
— Ето ти добър пример за същото, за което ти говорих — рече накрая. — Алтайският куп. Добър анализ от страна на шефа, но не можеш да не се чудиш защо е оставил неразборията да продължи толкова дълго. Оправдава се, че е бил зает с по-големи проблеми. Защо ти е казал да отидеш там и да положиш в свещен жест ръце върху Какана, за да му дадеш благословията на Императора? Можеше спокойно, и вероятно би постъпил доста по-мъдро, да те изпрати да се запознаеш с проблема и тогава да вземеш решение дали да подкрепиш стария крадец, или да повикаш агентите на „Богомолка“ да му прережат гърлото. Сега ми хрумна нещо, докато мислех на глас. Имам чувството, че той няма предишното търпение или проницателност. Е, както и да е.
— Проблемът е — усмихна се малко тъжно Стен, — че Императорът, доколкото мога да преценя, е единственият способен наоколо.
Махони не му отговори.
— Сигурен съм, че всичко ще се уреди — рече той уклончиво. — Сега навлизаме в обхвата на подслушвателите. Трябва да се погрижа за моите неща. Не минах през купища неприятности, за да се занимавам с твоите незначителни лични проблеми. За това си има свещеници.
Стен се засмя, чувстваше се доста по-весел. Махони демонстрираше присъщата на агентите от „Богомолка“ студена симпатия: „Съжалявам, че кръвта ти ще изтече, но можем ли да сменим цвета, защото винаги съм ненавиждал червеното“.