Вихър
Шрифт:
— Ще уредя нещо от този порядък по-късно — каза Стен. — Императорът се тревожи за това място. По-добре да забравим за представлението и да разберем какво става.
Той поклати глава, за да подсили казаното.
— Не мога да си представя какво би казал, ако се върна и докладвам: „Съжалявам, сир. Мисията се отмени. Изглежда, населението на Джохи страда от чума, или нещо подобно.“
— Ще се приземя — съгласи се Мейсън. — Но ще съм в пълна бойна готовност. И готов за действие.
— Оставям се в способните ви
Мейсън изсумтя и се обърна към комуникационния център. Стен тихомълком напусна мостика.
— Ама че призрак, Килгър — промърмори Стен. Изтри потта от веждата си и вдигна яката, за да защити врата си от жестокото джохианско слънце.
— Може би мъничкият призрак носи бомби със себе си — предположи Алекс.
Стен огледа още веднъж космодрума Рурик. Освен неговите хора, наблизо нямаше никого. Нито едно живо същество във всеки случай. За миг му се стори, че видя обгорял крайник сред отломките край големия бомбен кратер. А може и да беше оптическа илюзия, породена от жегата и убийствената за белите дробове влажност.
Имаше подобни кратери из целия космодрум, както и овъглени останки, вероятно на няколко паркирани тактически кораба и много бойни коли.
Въздухът се раздра от внезапен рев и надолу се спусна малка вихрушка, като загребваше парчета от отломките, докато се плъзгаше по земята. Със странното поведение на циклоните, големи и малки, тя мина покрай ръба на огромния кратер в центъра на полето. Друга дупка от бомба. Проклета огромна бомба. Дупката беше на мястото, където някога се беше издигала контролната кула.
Торнадото се издигна и изчезна.
— Сега знаем защо никой не ни се обади — отбеляза Стен. — Всички са твърде уплашени. Не искат да бъдат забелязани.
— Но пък всички слушат — вметна Алекс.
Стен кимна.
— Чакат да разберат кой ще победи.
Нажежена светкавица разцепи небесклона. После отекна оглушителен гръм.
Гурките вдигнаха миниуилигъните си. Нещо — или някой — идваше. Стен успя да различи дребна фигура, която си проправяше път покрай руините на контролната кула. Синд и нейните съгледвачи? Не. Те бяха докладвали от друга посока.
— И все пак идва един от тях — каза Алекс.
— Може би диригентът на оркестъра.
Постепенно малката фигура стана по-голяма. Стен успя да различи нисък, широкоплещест човек, който се потеше обилно в жегата. Като подръпваше тромаво подгизналите си дрехи, мъжът вървеше бавно напред. С лявата си ръка уморено размахваше импровизирано бяло знаме.
— Пуснете го да мине — нареди Стен на гурките.
Те разтвориха редиците си и мъжът докуцука облекчено до Стен. Свали античните си очила. Избърса ги със знамето. После ги сложи обратно. Погледна към Стен със странно уголемените си кафяви очи.
— Надявам се вие да сте посланик Стен —
Той погледна към бомбените кратери.
— Ау. Явно наистина са го направили.
После се обърна към Стен.
— Вие сте посланикът, нали?
— Аз съм — потвърди Стен.
— О! Простете ми. Жегата обърка бедната ми торкска глава. Аз съм Мениндер. Може би единственият човек, с когото можете да говорите за моите хора.
Той избърса потната си ръка в дрехата и със смутена гримаса я протегна напред.
Стен я стисна. После посочи към разрушените здания.
— Какво е станало?
Мениндер въздъхна.
— Неприятно ми е аз да ви съобщя новината, но Каканът е мъртъв.
Стен трябваше бързо да бръкне в торбата с дипломатически номера, за да обърне зяпването в професионално удивление.
— Какво е станало, по дяволите? — попита Килгър. — И кой уби стария…
— Естествена смърт — увери ги Мениндер. Бързо разкопча яката си. — Аз самият бях там. Видях всичко. Беше ужасно преживяване. Тъкмо се канехме да седнем да… вечеряме, когато Каканът се свлече на масата. Мъртъв. Просто така.
Той щракна с пръсти.
— Имаше ли аутопсия? — полита Стен невъзмутимо.
— Божичко, имаше ли аутопсия?… — замига Мениндер. — Никой не искаше… Искам да кажа, предвид обстоятелствата, сметнахме, че е разумно… Два екипа работиха върху него. И наистина направихме щателен анализ на докладите. Просто за да сме напълно уверени.
Той отново закопча яката.
— Наистина се оказа естествена смърт.
— Кога е погребението? — попита Стен. Смъртта на Какана беше провалила целия замисъл. Императорът нямаше да е доволен.
— Трудно е да се каже. Виждате ли, всички се съгласихме да стигнем до единодушие след последния доклад на главния патолог. Съгласието ни обаче донякъде се разпадна, преди да успеем да поговорим за погребението. — Мениндер посочи бомбените кратери. — Ако разбирате какво искам да кажа.
Стен схвана.
— Не бих искал да обвинявам никого — продължи Мениндер, — но джохианците започнаха всичко. Скараха се помежду си кой да бъде новият Какан. Никой не потърси нашето мнение. Макар да им заявих ясно преди стрелбата, че имам свои виждания по въпроса.
— Естествено — каза Стен.
— Както и да е, когато джохианците изчерпаха обидите си, започнаха да се бият. Всички се спотаихме. После отклонила се бомба падна в средата на торкски квартал. Беше… доста неприятно. Родният ми свят сметна, че е най-добре да изпрати милиция.
— О? — възкликна Стен.
— Само за да защити моите хора. Не за да влиза в конфликт с джохианците.
— И как се развиха нещата?
— Не особено добре — въздъхна Мениндер. — Аз и не смятах, че е възможно. Станаха някои… хм… остри размени, така да се каже.