Вуду
Шрифт:
— С удоволствие — отвърна той. Две тежки, прорязани със сини вени ръце, се вдигнаха към купчината вестници и сръчно измъкнаха една кафява папка.
— Да прочета ли статията…?
— Можеш да повториш сбито, ако обичаш.
— Разбира се. — Рен прочисти гърлото си, подреди внимателно листите върху скута си и ги прелисти. — Хм. Да видим… — Той вдигна вежди, изсумтя и потропа с пръсти, преди да започне: — Вечерта на 11 юни 1901-а година…
— Сбитое точната дума — промърмори Пендъргаст, но тонът му не беше неодобрителен.
— Да, да! Сбито. — Рен се изкашля. — Изглежда,
Осеяната с кафяви петна ръка измъкна пожълтяла изрезка с изключително внимание, сякаш бе лист от свещен ръкопис. Той зачете.
— Според източници, с които журналисти от този вестник са разговаряли, този призрак — описан от очевидци като тромаво, и както изглежда, лишено от разум същество — е гонело гражданите на Готам, които нямали голям късмет и били достатъчно безразсъдни да попаднат в околностите на Инууд Хил след мръкнало. Нападенията му често били смъртоносни. Оставените след него трупове са намерени да лежат в ужасни пози, осакатени по най-мъчителния възможен начин. Други пък просто са изчезнали — за да не бъдат никога видени отново.
— Как точно са били осакатени? — попита Д’Агоста.
— Изкормени, с по някой отрязан пръст — най-често средните пръсти на ръцете и краката — или поне така твърди вестникът. „Сън“, лейтенант, не се е славел с честността си. Основоположникът на „жълтата преса“. Разбирате ли, печатал се е на жълта хартия, като най-евтината достъпна по онова време. Избелването и размерът оскъпявали с още двайсет процента цената на вестникарската хартия в онези дни…
— Много интересно — прекъсна го Пендъргаст спокойно. — Моля ви, продължете, господин Рен.
Последва прехвърляне на страници, сумтене.
— Ако се вярва на тези истории, излиза, че четирима души са били убити от това лишено от разсъдък същество.
— Четирима души? Това е броят на „гражданите на Готам“?
— Както ви казах, лейтенант, „Сън“ е бил сензационен вестник. Преувеличението е било негова запазена марка. Статиите в подобен вестник трябва да се четат с едно наум.
— Кои са били убитите граждани?
— Първият обезглавен останал неидентифициран. Вторият бил архитект по озеленяване на име Фипс Гормли. Третият — член на комисията по парковете, също високоуважаван гражданин, очевидно излязъл на вечерна разходка. Корнелиъс Спраги. Убийството на двама уважавани граждани един след друг вдигнало голям шум. Четвъртото убийство, почти веднага след третото, било на един пазач на местно имение, лятната къща на семейство Строс в Инууд Хил. Странното в това последно убийство било, че мъжът изчезнал няколко месеца преди тялото му да бъде намерено. Но бил току-що убит.
Д’Агоста се размърда в стола си.
— Обезглавен? И, казвате, пръстите на ръцете и краката отрязани?
— Другите — да. Но пазачът не бил обезглавен. Намерили го плувнал в кръв,
— Какво е било заключението? — попита Д’Агоста.
— Полицаите нахлули във Вилата и арестували няколко души, които по-късно трябвало да бъдат пуснати поради липса на доказателства. Претърсванията не показали нищо и случаите така и никога не били разрешени. Нищо определено не свързвало убийствата с Вилата, освен близостта на селището до сцените на престъпление. Историите за тромави, лишени от разум създания, с времето замрели, а съобщенията за жертвоприношения на животни се появявали сравнително рядко — Вилата сякаш се снишила с тревата. До този момент, разбира се. Но най-интересното е нещо, което успях да изровя при повторната проверка на редица други стари документи. Изглежда, че през 1901-а година семейство Строс поискало да изсече един голям северен участък от Инууд Хил, който да им открива по-добра гледка към река Хъдзън. Наели ландшафтен специалист да проектира новия парков дизайн с изискан вкус. Познайте как се е казвал! Настъпи кратка тишина.
— Да не би да е Фипс Гормли? — предположи Пендъргаст.
— Същият. А ще се опитате ли да предположите кой е служителят от отдел „Паркове“, който се е занимавал с документацията по изсичането?
— Корнелиъс Спраги. — Пендъргаст седеше във фотьойла си, приведен напред, със скръстени ръце. — И ако тези планове за изсичането на парка са се приведели в действие, нямало ли е да засегнат жителите на Вилата?
Рен кимна.
— Селището е стояло точно на пътеката. Несъмнено е щяло е да бъде разрушено.
Д’Агоста премести очи от Пендъргаст към Рен и после обратно.
— Да не би да казвате, че от Вилата са убили онези хора, за да обезкуражат семейството да осъществи по-нататъшните си планове за промяна на ландшафта?
— Или са ги убили, или са уредилида бъдат убити. Полицията така и не установила връзка. Но посланието очевидно било схванато. Защото планът за озеленяването на парка е бил изоставен.
— Нещо друго?
Рен прелисти страниците.
— В статиите се говори за „дяволски култ“ във Вилата. Членовете били безбрачни и поддържали броя си като вербували нови, обикновено бездомни и нещастни хора.
— Все по-интересно и по-интересно — промърмори Пендъргаст. Той се обърна към Д’Агоста. — Лишен от разум призрак… Не особено различен от онзи, който те е нападнал, а, Винсънт?
Д’Агоста се намръщи.
Елегантните бели ръце се разтвориха, след което отново се скръстиха, когато Пендъргаст потъна в дълбок размисъл. Някъде от дълбините на огромното имение долетя старомодното звънене на телефон.
Пендъргаст се надигна.
— Ще е полезно да се докопаме до останките на някоя от тези жертви.
Д’Агоста изсумтя.
— Гормли и Спраги по всяка вероятност са погребани в семейни парцели. Никога няма да получиш разрешение.
— Ах. Но четвъртата жертва, пазачът на семейство Строс — предполагаемото самоубийство — сигурно ще се съгласи да разкрие по-лесно своите тайни. В такъв случай ще извадим късмет. Тъй като от всички трупове, неговиятнай-много ни интересува.
— И защо да е така?
Пендъргаст се усмихна слабо.
— Защо ли, скъпи ми Винсънт? Ти защо мислиш?