Юмрукът на бога
Шрифт:
— Може би, но това доказва, че отново Йерихон не е лъгал, нито пък е сбъркал. Ако са го направили, то е, за да скрият нещо.
Полковник Крейг, командир на 22-и полк от САС, се беше присъединил към групата в мазето. Той разговаряше тихо със Стив Ланг. Сега дойде при тях.
— Какво смяташ, Майк?
— Там е, Брус. Човек вероятно може да го види — от хиляда метра с добър бинокъл.
— Началството иска да изпрати група да го маркира. Ти не влизаш в сметката.
— Глупости, господин полковник. Тези планини гъмжат от пеши патрули. Виждате, че няма пътища.
— Че какво? Патрулите могат
— А ако налетиш на някой? Няма друг, който да говори арабски като мен, и ти знаеш това. А и групата трябва да се спусне с парашути от голяма височина. Хеликоптерите не вършат работа.
— Доколкото мога да разбера, ти си се навоювал.
— И това са глупости. Въобще не съм воювал. Писна ми да съм шпионин. Нека се заема с това. Останалите са действали в пустинята, докато аз гледах градина.
Полковник Крейг вдигна вежда. Не беше питал Ланг какво точно е правил Мартин, а и без това нямаше да му кажат, но беше изненадан, че един от най-добрите му офицери се е представял за градинар.
— Хайде да се върнем в базата. Там ще подготвим плана. Ако ми хареса идеята ти, можеш да я изпълниш.
Преди разсъмване генерал Шварцкопф беше приел, че алтернатива няма, и бе дал съгласието си. В оградения ъгъл на военновъздушната база Рияд, който беше територия на САС, Мартин очерта идеята си пред полковник Крейг и получи зелена улица.
Координирането на плановете беше възложено на полковник Крейг за действията на земята и на генерал Глосън за евентуалното нападение на изтребителя-бомбардировач.
Генерал Глосън пи сутрешното си кафе със своя приятел и началник Чък Хорнър.
— Някакви идеи кого да използваме за това? — попита той.
Генерал Хорнър си спомни за офицера, който две седмици по-рано му каза нещо изключително грубо.
— Да — рече той, — дай го на триста трийсет и шеста.
Майк Мартин спечели спора си с полковник Крейг, посочвайки съвсем логично, че след като по-голямата част от състава на САС в района на Персийския залив е разгънат във вътрешността на Ирак, той е най-старшият наличен офицер, командир на Ескадрон B, по това време действащ в пустинята под командването на неговия заместник, и че единствен той говори свободно арабски.
Но най-силният довод беше неговият опит в свободното падане от голяма височина. Докато служеше в Трети батальон на Парашутния полк, той мина през Първата школа за парашутисти в базата на Кралските военновъздушни сили в Бриз Нортън и скача с изпитателните групи. По-късно изкара курс по свободно падане в Нетърейвън и скача с демонстрационния отбор на парашутистите, Червените дяволи, или, както беше известен в онези кръгове, Червените Фредовци.
Единственият начин да се влезе в планините на Ирак, без да се предизвика тревога, беше със скок от голяма височина и отваряне на парашута на малка височина. Което означава да скочиш от самолета на 7500 метра височина, да падаш свободно и да отвориш парашута на 1000 метра. Това не е по силите на новаци.
Подготовката на такава задача би отнела седмица, но толкова време нямаше. Единственото решение беше различните аспекти на скока, преминаването през планината и изборът на укритие да се планират едновременно. За целта му трябваха хора, на които да е готов да повери
Първият му въпрос към полковника, когато се върнаха в лагера на САС, беше:
— Кого можеш да ми дадеш?
Списъкът беше къс — повечето действаха в пустинята.
Когато адютантът го поднесе, веднага в очите му се наби едно име.
— Питър Стивънсън, определено.
— Имаш късмет — рече Крейг, — върна се през границата преди седмица. Оттогава почива. Във форма е.
Мартин познаваше сержант Стивънсън от времето на първото му командироване в полка като ротен командир, тогава последният беше ефрейтор, а той капитан. Също като него Стивънсън беше от Свободнопадащите и от съответната рота на неговия ескадрон.
— Този е добър — рече Крейг, като посочи друго име. — Планинар. Предлагам ти да вземеш двама такива.
Името, което посочи, беше на ефрейтор Бен Истман.
— Познавам го. Прав си. Винаги бих го взел. Кой друг?
Накрая се спряха на ефрейтор Кевин Норт, от друг ескадрон. Мартин не го познаваше, но Норт беше специалист алпиец и ротният му командир имаше високо мнение за него.
Едновременно трябваше да се готвят в пет насоки. Раздели задачите между тях и пое общото ръководство.
Първо трябваше да се избере самолетът, който да ги пусне. Без да се колебае, Мартин избра С-130 Херкулес, машината, от която обикновено скачаха САС. Такива в района на Персийския залив имаше пет. Бяха базирани в близкото летище „Крал Халед“. На закуска дойде една още по-приятна вест — три от тях бяха от 47-ма ескадрила, базирана в Лайнхам в Уилтшър, същата, която от години имаше опит в съвместната работа със САС.
В състава на единия от трите екипажа беше някой си лейтенант Глин Морис.
През цялото време на войната в Залива транспортните Херкулес служеха като товарни каруци и пренасяха доставки, пристигащи в Рияд, до отдалечените бази на Кралските военновъздушни сили в Табук, Мухарак, Дахран и дори Сиб, в Оман. Морис служеше като надзорник при товаренето, но същинската му роля на тази земя беше на инструктор по парашутизъм. Мартин беше скачал под негово ръководство и преди това.
Противно на представата, че Парашутистите и САС имат сами грижа за себе си, всички бойни скокове с парашут в британските въоръжени сили попадат под ръководството на Кралските военновъздушни сили и връзката помежду им се основава на взаимното доверие, че всяка от страните знае точно какво трябва да върши.
Комодор Иън Макфейдиън, командващ Кралските военновъздушни сили в Персийския залив, веднага командирова искания Херкулес за изпълнение на задачата в мига, в който самолетът се върна от разтоварването на запаси в Табук, и монтьорите започнаха да го преоборудват за скока от голяма височина, определен за същата нощ.
Основната им задача беше да монтират кислороден апарат в товарното помещение. До този момент Херкулесът бе летял преди всичко на малка височина и не бе имал нужда от кислород в помещението отзад, за да поддържа живота на войниците на голяма височина. Лейтенант Морис нямаше нужда от допълнителна подготовка за задачата и заедно с друг инструктор по парашутизъм, от друг Херкулес — сержант Сами Даулиш, работиха целия ден на самолета и бяха готови преди залез-слънце.